Тери Пратчет - Джони и бомбата

— С картоф… — обади се пак Бигмак.

— Млъкни бе! — сряза го Клатето.

Навсякъде се издигаха пламъци. Големи пламъци, малки пламъци. Консервната фабрика цялата светеше и миришеше като най-големия павилион за риба и картофки в света.

Отвсякъде се стичаха хора. Някои ровеха из тухлите. И всички крещяха.

— Май вече… май вече всички са излезли, нали така? — обади се Клатето. — Нали вече трябва да са излезли?

Воят на сирената премина в ръмжене, а после в тракане. И замлъкна.

Джони сякаш не стъпваше по земята. Да беше по-лек, щеше да подхвръкне.

— Сигурно вече са излезли. Имаха близо цяла минута — обади се той.

Сержантът вече се беше запътил към „Парадайс Стрийт“ Тях тримата ги бяха оставили с Том и капитана, който гледаше замислено Джони.

Нещо затропа по покрива на полицията и се разсипа по улицата. Йонеса се пресегна.

— Лучена туршия… — констатира той.

Виждаха пламъците, които се издигаха над покривите.

— Е… — обади се капитанът. — Прав излезе. Голямо приключение, а? А точно тук аз трябва да кажа „Браво, момчета!“, нали така?

Той отиде до външната порта и я затвори. После се обърна.

— Не мога да ви пусна, да знаете — рече той. — Щото вие бяхте с онова другото момче, нали така? Онова със странните приспособления.

Нямаше смисъл да отричат.

— Да — рече Джони.

— Според мен вие би трябвало да знаете много неща. Неща, които са ни нужни. Без никакво съмнение, нужни. Може би го разбирате? — той въздъхна. — На мен това не ми харесва. Може би тази вечер сте спасили живота на няколко души. Но е възможно да спасите живота на много повече. Разбирате ли ме?

— Нищо няма да ви кажем! — обади се Кърсти.

— Само имената, ранга и серийния си номер, става ли? — обади се капитанът.

— Да речем, че… че знаем едно-друго — обади се Джони. — Това никаква работа няма да ви свърши. И онова, което знаем, също няма да ви, помогне. Войната няма да стане по-хубава, ще стане просто по-различна. Всичко все някъде се случва.

— Точно сега мисля, че ще сме доволни и на различна. Имаме си тук някои много умни хора… — рече капитанът.

— Моля ви, капитане.

Беше Том.

— Да?

— Сър, те не бяха длъжни да правят всичко това. Така де, дойдоха и ни казаха, че ще ни бомбардират, нали така? И освен това… ами, изобщо не знам как ме смъкнаха тук и мен, сър, но го направиха. Не е редно да ги натикаме в затвора, сър.

— Не, не, никакъв затвор! — възрази капитанът. — Къщичка нейде в провинцията. Храна три пъти дневно. И много хора, които искат да си говорят с тях.

Кърсти избухна в плач.

— Виж сега, никой нищо лошо няма да ти направи, момиченце — рече капитанът. Той се приближи и обгърна с ръка раменете и, които се тресяха.

Джони и Йонеса се спогледаха и се дръпнаха по-далечко.

— Няма нищо — обади се капитанът. — Просто трябва да разберем едно-друго, това е. Онова, което може да се случи.

— Е, ами едно от нещата, които ще се случат… — изхълца Кърсти. — Едно от… едно от тия неща е… е…

— Да? — подкани я капитанът.

Кърсти се пресегна и го хвана за ръката. После кракът й се стрелна нагоре, тя се врътна и изви ръката му. Той се преметна в салто над рамото й и се пльосна по гръб на паважа. Но щом понечи да се изправи, тя отново се извъртя и стъпалото й се вряза в гърдите му. Той се строполи обратно.

Кърсти си оправи накривената шапка и кимна на другите.

— Шовинист такъв! Честно да ви кажа, тука все едно че сме се върнали при динозаврите. Ще си ходим ли?

Том отстъпи назад.

— Абе къде ги учат момичетата на такива работи? — слиса се той.

— В училище — обясни му Джони. — Направо ще се шашнеш!

Кърсти се пресегна и прибра пистолета на капитана.

— О, недей! — възкликна Йонеса. — Пистолета недей. С пистолета можеш да си докараш сериозна беля!

— Аз случайно съм окръжната шампионка по стрелба с пистолет до осемнайсетгодишна възраст — осветли го Кърсти и извади патроните. — Но нямам намерение да го употребявам. Просто не ми се ще той нещо да се развълнува и… — Тя метна пистолета зад боклукчийските кофи. — А сега ще си ходим ли или какво?

Джони погледна Том.

— Извинявай, че така… — рече той. — Като се свести, ти ще можеш ли, такова, да му обясниш…

— Няма да знам откъде да започна! Сам не зная какво точно стана!

— Добре! — отсече Кърсти.

— Искам да кажа, такова, аз тичах ли дотук, не тичах ли? Стори ми се, че видях как бомбите падат, ама… Явно съм си го въобразил, защото като стигнахме тука, още не бяха паднали…