Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Е. ами… има и бисквити.

Джони гледаше към улицата. Светлината от пламъците й придаваше почти бодър вид.

А в ума си видя ДРУГАТА улица. И тя беше там, и всичко се случваше по същото време. Същите огньове, същите купчини отломки и същите пожарни. Но хора нямаше, освен онези, които разнасяха носилки.

„Намираме се в ново време.“ — помисли си той.

Всяко нещо, което правиш, променя всичко. А всеки път, когато пътуваш във времето, пристигаш във време, малко по-различно от онова, от което си тръгнал. Онова, което правиш, не променя бъдещето, а просто едно от бъдещетата.

На милион места бомбите убиваха всички живеещи на „Парадайс Стрий“.

Но не и тук.

Призрачните образи се стопиха… Другото време постепенно зави и хвана собствения си път.

— Джони! Давай да се махаме — подкани го Йонеса.

— Да бе, няма к’во да висим тук повече — подкрепи го Бигмак.

Джони се обърна към тях.

— Добре.

— С количката ли и ли… пеш? — попита Кърсти.

Джони поклати глава.

— С количката.

Количката ги чакаше там, където я бяха оставили, но Виноват го нямаше никакъв.

— О, не! — възкликна Кърсти. — Котарак сега няма да търсим!

— Той отиде да гледа как падат бомбите — обясни Клатето. — Не знам какво е станало после с него.

Джони стисна дръжката на количката. Торбите заскърцаха в мрака.

— Не го мислете котарака — рече той. — Котките сами намират пътя към дома.

Клуб „Златна нишка“ се събираше в старата църква в петък сутринта. Понякога идваше някой народен певец или пък ученици от местните училища им изнасяха програма — когато нямаше никакъв начин да го избегнат. Основното занимание на членовете на Клуба беше да си пийват чай и да си приказват.

Приказваха си най-вече за това, че положението никога не е било по-зле, и за златните времена, когато абсолютно всичко е можело да си купиш за петак и ресто да ти върнат даже.

Въздухът трепна и сред него се появиха пет фигури.

Членовете на Клуба ги изгледаха подозрително — като нищо ей сегичка можеха да подхванат „Лондонските улици“. Забелязаха също, че са под трийсетгодишни, което значеше, че почти без съмнение са престъпници. Защото очевидно бяха откраднали количка за пазаруване, пък и единият от тях беше чернокож.

— Ъъ… — започна Джони.

— Това самодейната театрална трупа ли е? — прекъсна го Кърсти и другите се смаяха от бързината на реакцията й. — О, не, май сме объркали залата, извинете.

Те се изнесоха на пръсти към вратата, тикайки количката. Членовете на Клуба се блещеха насреща им като бухали, а чаят им стинеше ли стинеше.

Клатето отвори вратата и изведе останалите навън.

— И нали се сещате, единият беше черен — рече Йонеса, щом престъпиха прага, после саркастично обърна очи и размаха ръце във въздуха. — Ша одиме на карнавааааал!

Въздухът навън миришеше на деветдесет и шеста. Кърсти си погледна часовника.

— Десет и половина в събота сутринта — установи тя. — Не е зле.

— Ъъ, виж, часовникът ти сочи десет и половина в събота сутринта — възрази Джони. — Това не значи, че наистина е десет и половина в събота сутринта.

— Точка за тебе.

— Но според мен сме си точно тогава. Нещата като че съвпадат.

— На мен всичко си ми изглежда наред — рече Джони.

— Цяла нощ не съм се прибирал — обади се Йонеса. — Майка ми направо ще почине.

— Кажи й, че си се отбил у нас и телефонът не е работел — предложи му Клатето.

— Не обичам да лъжа…

— Истината ли смяташ да й кажеш?

Йонеса се погърчи от угризения няколко секунди.

— Значи, телефонът ти бил повреден?

— Да, а пък аз ще кажа на мама, че съм спал у вас.

— Според мен дядо ми хич не е и забелязал, че ме няма — обади се Джони. — Той като се лепне за телевизора, и пред него си отнася плувката.

— Моите родители имат много съвременни разбирания за тези неща — обясни Кърсти.

— Брат ми хич не го интересува къде се губя, освен ако не дойде полиция да ме търси — рече Бигмак.

Преди да хукнеш да пътуваш във времето, трябва да си уредиш свястно алиби — помисли си Джони.

Той се втренчи там, където някога бе минавала „Парадайс Стрийт“. Спортният център си беше на мястото. Същото си беше. Но „Парадайс Стрийт“ пак си минаваше оттам, отдолу. Не под земята. А просто… другаде. Още една вкаменелост.

— Променили ли сме нещо? — попита Кърсти.

— Е, аз съм си тука — рече Клатето. — На мен това ми стига.

— Но онези хора са живи, а пък трябва да са мъртви! — понечи да възрази Кърсти, но щом забеляза как я гледаше Джони, млъкна. — Е, не че точно трябва, но… нали ме разбирате. Някой от тях може да е измислил зет-бомбата или знам ли какво.