Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Ние обаче си го спомняме — настоя Кърсти.

— Сигурно защото ти си хиперинтелигентна, а аз — мега-тъп — предположи Джони.

— О, аз не бих се изразила точно така. Малко несправедливо е.

— О… ми хубаво.

— Искам да кажа, не бих казала чак пък „хипер“. Само „много“. Защо трябва да ходим при госпожа Тахион?

— Все някой трябва да отиде. Тя е бездомница, от ония, дето си влачат всичката покъщнина в торби, но нейните торби са пълни с време — рече Джони. — Според мен на нея й е все едно. Щом кривне зад ъгъла на трийсет и трета година, оттам нататък всичко за нея е само посоки. И си ходи в което време си иска.

— Тя е луда.

Бяха стигнали болничното стълбище. Джони се потътри нагоре.

Вероятно госпожа Тахион наистина е луда, помисли си той. Или поне ексцентрична. Искам да кажа, ако тя отидеше на специалист и той се захванеше да й показва всичките ония картички и мастилени неща, тя просто щеше да му ги свие например.

Да. Ексцентрична. Но тя не би тръгнала да пуска бомби над „Парадайс Стрийт“. За да правиш такива работи, трябва да си с всичкия си. А тя е мръднала отвсякъде. Но пък оттам сигурно се вижда по-добре.

Госпожа Тахион я нямаше. Сестрата в отделението беше направо бясна.

— Вие да знаете нещо? — попита ги тя.

— Кой, ние ли? — опъна й се Кърсти. — Ние тъкмо влизаме, случайно да сте го забелязали?

Госпожа Тахион отишла до тоалетната. Заключила се вътре. Най-накрая се наложило да разбият вратата — да не би пък да е припаднала там.

Да, но нея там я нямало никаква.

Намираха се на третия етаж, а прозорчето беше прекалено тясно и през него не можеше да се промъкне дори и такава клечица като госпожа Тахион.

— Тоалетна хартия имаше ли вътре? — попита Джони.

Сестрата го изгледа с дълбоко подозрение.

— Цялото руло е изчезнало! — рече тя.

Джони кимна. Госпожа Тахион си ги правеше тия номера.

— Слушалките също изчезнаха — рече сестрата. — Вие нищичко ли не знаете? Нали й идвахте на свиждане!

— Само защото, нали разбирате, пратиха ни от училище — заяви Кърсти отбранително.

Зад тях проехтяха стъпки от много сериозни обувки. Излезе, че са на госпожица Партридж, социалната работничка.

— Обадих се в полицията — съобщи тя.

— Защо? — учуди се Джони.

— Е, ами тя… О, вие ли сте били. Е, ами тя… има нужда от помощ. Не че те помогнаха с нещо. Казаха, че тя, мине се не мине, току изведнъж цъфне.

Джони въздъхна. Имаше сериозното подозрение, че госпожа Тахион никога не се е нуждаела от помощ. Ако й трябваше помощ, просто си я вземаше. Трябваше ли й болница, отиваше там, където има болница. Кой я знае из кое време щъкаше сега.

— Сигурно е издебнала момент, когато никой не е гледал, и се е измъкнала — предположи госпожица Партридж.

— Не може да е тъй! — опъна се сестрата. — Оттук вратата се вижда. Много внимаваме за такива работи.

— Ами тогава се е изпарила яко дим! — възкликна госпожицата.

Докато тези двете се караха, Кърсти се промъкна по-близо до Джони и му пошепна едва-едва:

— Ти къде остави количката?

— Зад гаража — пошушна й той.

— Според тебе взела ли я е?

— Да — отвърна весело Джони.

По пътя към къщи Джони през цялото време мълча в автобуса. Бяха минали през библиотеката и той беше успял да си изкрънка фотокопие на местния вестник от следващия ден след бомбардировката.

Имаше снимка на някакви хора, които изглеждаха много бодри и весели на фона на развалините на „Парадайс Стрийт“. Разбира се, снимката беше поизбледняла, но на нея се виждаха госпожа Денсити с нейния аквариум, дядото на Клати с парчето бомба и току зад него, нахилен до уши и с вдигнат палец, стърчеше самият Клати. Вярно, снимката изобщо не беше хубава, времето никак не й беше помогнало да стане по-хубава, а Клатето беше оплескан със сажди до ушите, но ако човек си знаеше, че това е той, веднага се познаваше, че си е Клатето и никой друг.

Всички забравят, освен мен — помисли си той. — Бас ловя, че дори и да им покажа вестника, те ще кажат: „Да де, вярно, че тоя намязва на наш Клати, е, и какво?“

Защото… те живеят тук. Винаги са живели тук. Един вид.

Когато пътуваш във времето, всичко става наистина, но е като примка на запис. Заобикаляш примката и продължаваш оттам нататък. И всичко, което се е променило, се превръща в история.

— Много се умълча — прекъсна мислите му Кърсти.

— Просто си мислех — отвърна Джони. — Мислех си дали ако покажа вестника на другите, ще рекат „Да бе, тоя тука мяза на дъртия Клати, е, и какво?“.