Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Сигурно е било от вълнението — рече Йонеса.

— Странни номера ни погажда нашият разум — обади се Кърсти.

И двамата се вторачиха сърдито в Джони.

— Не ме гледайте мен — рече той. — Аз нищичко, ама нищичко не знам!

После Бигмак твърдеше, че нямал никакво намерение да помага. Докато не видя как хората се ровят из развалините, всичко му минаваше като на филм. А после той влезе в екрана.

Пожарникарите поливаха пламъците с вода. Хората дърпаха паднали греди или пристъпваха на пръсти през попилените къщи и се викаха по имена — със странно любезен тон, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Юхуууу, господин Джонсън?

— Извинете ме, госпожа Денсити, там ли сте си?

— Господин Уилямс? Има ли някой тук?

А Клатето пък после каза, че си спомнял три неща. Едното било странният металически шум на тухлите, когато купчини от тях се хързулват нанякъде. Другото — мирисът на мокро изгоряло дърво. А третото — леглото. Взривът бил отнесъл покрива и половината стени на някаква къща, а над улицата било увиснало голямо двойно легло — както си е с чаршафите — и се люлеело и скърцало на вятъра.

Двете момчета се запромъкваха през камарите хлъзгащи се тухли и стигнаха до един заден двор. Навсякъде всичко беше посипано с натрошени тухли и стъкла.

Възрастен мъж с горнище на пижама, затъкнато в панталоните, стоеше и се взираше в опустошената си градина.

— Е, отидоха ми картофите — рече той. — Миналата година късна слана ги попари, сега пък това.

— Нищо — успокои го Бигмак. — Я вижте каква хубава реколта от кисели краставици имате!

— Ама тях не мога да ги ям. Много пръцкам.

Оградите бяха срутени. Взривът бе вдигнал бараките и ги бе пръснал по дворовете като карти.

След сигнала за отбой от земята бяха започнали да се надигат хора.

— Надявам се само онези двамата да са си там — въздъхна Кърсти.

— А ти как мислиш? — обади се Йонеса.

— Моля?

— Искам да кажа, вероятно си трайкат и чакат ние или те да се вкараме в някоя беля. На бас!

Кърсти забави крачка.

— Я задръжте малко — рече тя. — Трябва да разбера нещо. Джони?

— Да? — обади се той. Беше се опасявал от този момент. Кърсти задаваше страшно проницателни въпроси.

— Ние какво точно направихме? Тогава, там? Видях как бомбите падаха! А аз съм много наблюдателна! Но успяхме да стигнем в полицията, ПРЕДИ да паднат! Значи, или съм луда, а пък аз не съм, или ние…

— … сме притичали през времето — довърши Йонеса.

— Вижте сега, просто хванахме нужната посока — обясни Джони. — Просто видях накъде трябва да вървим, и…

Кърсти подбели очи.

— Можеш ли да го повториш?

— Май… май не. Не си спомням как точно го направих.

— Вероятно възприятията му са били изострени — отбеляза Йонеса. — Чел съм за тези състояния.

— Какво… Наркотици ли? — обади се подозрително Кърсти.

— Кой, аз?! Че аз дори кафе не пия! — възмути се Джони. Светът и без това винаги му се беше виждал толкова странен — но никога, по никакъв начин не се бе опитвал да го направи още по-смахнат.

— Ама това е невероятен талант! Я само си помисли…

Джони поклати глава. Спомняше си как е видял посоката, спомняше си и чувството, но не си спомняше КАК СТАНА. Сякаш гледаше спомените си през дебело тъмно стъкло.

— Хайде — подкани ги той и отново се затича.

— Но… — заекна Кърсти.

— Не мога — прекъсна я Джони. — Моментът никога вече няма да дойде.

Бигмак и Клатето не се бяха вкарали в никаква беля, па макар и само заради това, че станалата беля беше толкова голяма, че нямаше накъде повече.

— ТОВА ли било бомбоубежище?! — чудеше се Бигмак.

— Пък аз си мислех, че всичките са… нали ме разбираш, стомана и прочие. С големи врати, които като се отварят и затварят, правят „Ссссс“. И лампички, които мигат. Нали се сещаш. — Той вдигна единия край на бараката, която се беше разбила в бомбоубежището на номер 9. — А пък то — нагънато желязо, отгоре му пръст и в нея растат марули!

Клатето беше измъкнало една лопата от развалините на нечия оранжерия и в момента разчистваше тухлите с нея. Вратата на убежището се отвори и една жена на средна възраст излезе с несигурна крачка навън.

Беше наметнала над нощницата си пеньоарче на цветя и притискаше до гърдите си кръгъл аквариум с две рибки. Едно малко момиченце се беше вкопчило за полата и.

— Къде е Майкъл? — викна тя. — Къде е? Някой да го е виждал? Обърнах се за две секунди да взема Адолф и Сталин и той изхвърча през вратата като…