Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Едно момче със зелена жилетка ли? — попита Клатето.

— С очила? И с уши като дръжките на Световната купа? Търси си шрапнел.

— Нищо ли му няма? — въздъхна облекчено тя. — Не знам какво щях да обяснявам на майка му!

— Добре ли сте? — обади се Бигмак. — Боя се, че къщата ви е малко, по-сплескана отпреди…

Госпожа Денсити огледа останките от номер девет.

— Ох, нищо. И по-лоши неща стават — рече тя разсеяно.

— Така ли? — изуми се Бигмак.

— Цяло щастие е, че не бяхме вътре — обясни госпожа Денсити.

Захрущяха тухли. Един пожарникар се зададе през отломките.

— Добре ли сте, госпожа Денсити? — попита той. — Вие като че сте последната. Искате ли едно хубаво топло чайче?

— О, здравей, Бил.

— А тези тук младежи кои са?

— Ами ние… ние просто помагахме — обясни Клатето.

— Така ли? О, добре. Ами тогава бягайте по-далечко и двамата. Според нас в номер дванайсет има бомба, която не е избухнала. — Пожарникарят се позагледа в дрехите на Бигмак, после сви рамене. Сетне внимателно пое аквариума от госпожа Денсити и я прегърна с другата ръка през раменете.

— Хубаво топло чайче и одеяло — рече той. — Точно това ви трябва, нали? Хайде, миличка.

Момчетата ги наблюдаваха как се промъкват и лазят през камарите тухли.

— Бомбят те, а после ти дават чайче? — изуми се Бигмак.

— Май е по-добре, отколкото да те бомбят и после никога вече да не се налага да ти сипват чайче — отбеляза Клатето. — Както и да е…

— Йййюуууууммм!!! — изкрещя някой зад тях.

Обърнаха се. Дядото на Клатето се беше покачил на една купчина тухли. На фона на пламъците приличаше на малко дяволче. Беше целият омазан в сажди, размахваше нещо във въздуха и се правеше на самолет.

— Това ми прилича на… — обади се Бигмак.

— Парче от бомба! — вирна нос момчето. — Почти цялата задна перка! Не познавам никой, който да има почти цяла задна перка!

Той пак размаха във въздуха изкривеното желязо.

— Ей… момче? — обади се Клатето.

Момчето смъкна надолу перката.

— Ти, такова… харесваш ли мотори?

— О, не! — прекъсна го Бигмак. — Не бива нищо да му казваш за…

— Я млък! — сряза го Клатето. — Ти си ИМАШ дядо, нали!

— Да, но мога да го виждам само в присъствието на надзирателя.

Клатето погледна момчето.

— Това моторите са много опасно нещо — отбеляза той.

— Като порасна, ще си купя голям, голям мотор! — заяви дядо му. — С ракети и картечници и с всичко! Ииииу-ууммммм!

— О, на твое място не бих го направил — възрази му Клатето с онзи особен тъповат тон, с който говореше на малките дечица. — Нали не искаш да се блъснеш с него някъде и да го разбиеш?

— О, няма да се блъсна! — заяви уверено дядо му.

— Дъщерята на госпожа Денсити е много сладко момиченце, нали? — отчая се Клатето.

— Много е гадна и миризлива! Йййуууууммм! А пък ти си дебееел!

Дядото се затича надолу. Видяха как сянката му се стрелка между пожарникарите, а сегиз-тогиз се чуваше „Вууумммм!“.

— Хайде — подкани го Бигмак. — Давай да се връщаме при църквата. Човекът рече, че май една от бомбите не е избухнала…

— Хич не искаше да ме послуша! — оплака се Клатето. — Аз на негово място щях да се послушам!

— Да бе, да — подкрепи го Бигмак.

— Щях, ти казвам!

— Да бе, да. Аре, аре.

— Щях да му помогна, ама той като не ме слуша! Аз знам какво ще стане! Защо не ще да ме слуша? Можех страшно да му улесня живота!

— Добре де, вярвам ти. Сега да ходим, става ли?

Стигнаха църквата точно когато Джони и другите дотичаха по улицата.

— Как сте тука? — попита Кърсти. — И защо така сте целите омазани в сажди?

— Спасявахме хора — обясни гордо Клатето. — Така да се каже.

Загледаха се към разрушената „Парадайс Стрийт“. Хората стояха на малки групички или бяха приседнали върху развалините. Няколко дами с натруфени шапки бяха подредили маса, върху която имаше самовар. Тук-там все още пламтяха пожари, а от време на време се чуваха трясъци и дрънчене, когато някой изхвърлен твърде нависоко буркан с лучена туршия тупваше на земята, покрит с ледена корица.

Джони се оглеждаше.

— Всички са живи, Джони — обади се Клатето, вперил съсредоточен поглед в него.

— Знам.

— Сирената се задейства тъкмо навреме.

— Знам.

Джони чу как Кърсти се обади зад гърба му:

— Надявам се, че ще се погрижат за хората?

— О, това го проверихме — обади се Бигмак. — Дават им топъл чай и им разправят да не увесват нос, защото можело да е много по-зле.

— И това е всичко?!