Тери Пратчет - Джони и бомбата

Хората се бяха размърдали, нямаше съмнение. Клатето ги чуваше в нощта. От този край на улицата нещо издрънча, сякаш в тъмното някой се препъна в тенекиено корито.

А после…

— Чуй — колебливо рече Бигмак.

От изток се носеше едва доловим тътен. Виноват се изправи и наостри уши.

— Страшна работа! — рече Бигмак.

Клатето взе да се изтегля полекичка към църквата.

— Това не ти е като по телевизора — измънка той.

Тътенът се приближаваше.

— Да бях си донесъл фотоапарата — измърмори Бигмак.

Някъде се отвори врата. Цяло шосе от жълта светлина се раздипли в нощта. Един дребен силует се втурна по него и спря посред улицата.

— Наш Рон ще ви пипне, да знаете! — кресна той.

Тътенът изпълни небето.

Бигмак и Клатето побягнаха. Прескочиха всичките стъпала на църквата с един скок и се завтекоха към момчето, което рипаше насам-натам и се заканваше на небето с юмрук.

Самолетите бяха точно над главите им.

Бигмак стигна първи до момчето и го вдигна във въздуха. После се обърна, хързулна се върху калдъръма и побягна към църквата.

Тъкмо бяха преполовили пътя и чуха свистенето. Бяха изкачили стъпалата, когато първата бомба се стовари върху нивата.

Вече прескачаха зида, когато втората и третата разпръснаха консервната фабрика.

И тъкмо се тръшнаха на тревата, когато бомбите подпукаха улицата и изпълниха въздуха с толкова силен шум, че чак не се чуваше, и светлина, толкова бяла, че ти влизаше в очите и през клепачите. А после грохотът подбра земята и я разтръска като одеяло.

Както Клатето каза по-късно, това беше най-лошото. А то си беше трудно да се прецени кое точно е най-лошото, защото всичко останало беше лошо, та лошо. Но мястото на земята си е там, на земята — под тебе, твърда и надеждна. А не да ти се дърпа надолу, а после да скача обратно и да те халосва по този начин.

После сякаш долетя рояк побеснели пчели.

А сетне се чуваше само хрущенето на откъртващи се тухли и пукотът на пожара.

Клатето вдигна глава — много бавно.

— Уф! — рече той.

Дърветата зад тях нямаха листа. А дънерите им ИСКРЯХА.

Той стана много бавно и протегна ръка към тях.

Стъкло. Парчета стъкло се бяха забили в дънерите, от горе до долу. И нямаше вече листа. Само стъкло.

Бигмак се изправи зад него като насън.

Един огромен котел така се беше треснал в църковната врата, че я беше разцепил на трески до половината, като някакво домакинско торпедо. Каменният праг беше изкъртил една тухла.

И навсякъде беше пръснато стъкло, което хрущеше под нозете им като нетопяща се градушка. То блещукаше по стените и пламъците сред развалините се отразяваха в него. Като че беше прекалено много за някакви си десетина прозореца.

А после заваля.

Първо заваля оцет.

После — кисели краставици.

След това нещо червено заля Бигмак от главата до петите. Той близна показалец и го вдигна.

Един корнишон уцели Клатето по главата.

Бигмак се разхили. Хората започват да се хилят по какви ли не поводи. Но понякога се хилят, защото въпреки всички очаквания са още живи и си имат усти, с които да се хилят.

— Със… — опита се да каже той през смях. — Със… с картофки ли го искаш?

По-смешно нещо Клатето не беше чувал през живота си. Точно в този момент това беше най-смешното нещо, което някой беше казал където и да било. Така се смя, че накрая по бузите му потекоха сълзи и се смесиха с горчицата.

Нейде в сянката на зида един глас се обади:

— Ей, някой от вас намери ли си шрапнел?

Бигмак се разхили още по-силно — звукът беше като от бойлер, който с всички сили се мъчи да не избухне.

— К’во к’во к’во е т’ва шрапнел бе? — успя някак си да каже той.

— Ми… ми… ми… парчета от бомба, к’во!

— С КАРТОФКИ ЛИ ГИ ИСКАШ? — изхили се Бигмак и за малко не припадна от смях.

Сирената отново запя. Но този път не беше „иии-ууу, иии-уууу“, а само едно дълго „ууууу“, което лека-полека утихна.

— Връщат се! — възкликна Клатето.

Смехът изскочи от него, като че той беше капан, на който изведнъж му бяха отворили вратата.

— Не бе, това е отбой — обади се гласът до зида. — Ма вие нищо не знаете, егати!

Дядото на Клатето се изправи и се огледа надолу, там, където някога минаваше „Парадайс Стрийт“.

— Лелее! — възкликна той, очевидно впечатлен.

Кьорава къща не беше оцеляла. Срутени покриви, избити прозорци… Половината къщи се бяха превърнали в купчини тухли, пръснати по улицата.

В далечината забиха камбани. Две пожарни удариха спирачки точно пред църквата. Зад тях се паркира и линейка.