Тери Пратчет - Джони и бомбата

Тръгна напред. Том се мъкнеше подире им като сомнамбул.

— По-бързо — обади се Джони. — Иначе никога няма да стигнем.

— Виж какво, бомбите паднаха — обади се унило Кърсти. — Станалото станало. Край.

— Точно така. Така трябваше — отвърна Джони. — Инак нямаше начин да стигнем там, преди да е станало. Бързо! По-живо де!

Той се завтече напред и ги повлече подире си.

— Може пък да помогнем с нещо… — запъхтя се Йонеса.

— Знам… как се дава… първа помощ.

— Първа помощ ли?! — слиса се Кърсти. — Това бяха бомби, бе човек, ти не ги ли видя как избухнаха!

Младежът до нея като че изведнъж се събуди. Той се втренчи в пожара и се метна напред. И всичките се юрнаха — мъчеха се да не изостават и всеки дърпаше другия да тича по-бързо.

Ето, и пътят за нататък се появи. Джони свърна по него.

Потъналият в мрак пейзаж изсветля до сиви нюанси като много стар филм. Небето от черно се превърна в мастилено лилаво. И всичко покрай тях изглеждаше студено като кристал; листата на дърветата и храстите проблясваха като заскрежени.

Джони не усещаше студ. Нищо не усещаше.

Тичаше. Пътят под краката му беше лепкав — сякаш се опитваше да спринтира в петмез.

А въздухът се изпълни с шум, който за последно беше чул да идва от торбите, мощен повей на шепот, като милион зле настроени радиоапарати.

До него Йонеса се опитваше да му каже нещо, но от устата му не излиташе звук. Вместо това посочи със свободната си ръка напред.

Блекбъри се беше ширнал пред тях. Не беше онзи град, познат му от 1996-а, но не беше и онзи от 1941-ва. Светеше.

Джони никога не беше виждал северно сияние. Но беше чел за него. В книгата пишеше, че когато нощите са много студени, понякога сиянието се спуска от Северния полюс и увисва във въздуха като завеса от замръзнал син огън.

Така изглеждаше и градът. Сияеше, студен като звездна светлина в зимна нощ.

Рискува и се огледа назад.

Там небето беше алено — всъщност тъмночервено, което в средата преминаваше в рубинено сияние.

И знаеше, че ако спре да тича, всичко ще свърши. Пътят пак щеше да си стане просто път, небето — небе… Но ако продължаваше да тича в ТАЗИ посока…

Усили ход и бавно запристъпва в гъстия, студен, безмълвен въздух. Градът беше все по-близо, все по-сияен.

Сега другите го дърпаха за ръцете. И Кърсти се опитваше да извика, но тук не се чуваше никакъв друг звук, освен ехото на всички онези дребни шумчета.

Стискаше пръстите им и се опитваше да се държи…

И тогава синевата се втурна към него и срещна червенината, която идваше насреща му, и той се катурна на пътя.

Чу как Кърсти извика „Цялата съм в лед!“.

Изправи се с мъка и се втренчи в собствените си ръце. Щом ги размърда, ледът се пропука и започна да пада от ръкавите му.

Йонеса си беше направо бял. Скрежът се топеше по лицето му и се изпаряваше.

— Какво направихме? Как стана? — възкликна Кърсти.

— Слушай сега малко, става ли? — сряза я Йонеса. — Слушай!

Нейде в мрака се чуваше бръмчене. Заби часовник.

Джони се заслуша. Бяха на края на града. По тъмните улици не се виждаха никакви коли. Но и пламъци нямаше. От близката кръчма се чуваше приглушен смях и звън на чаши.

Часовникът продължаваше да бие. Последната нота заглъхна в нощта. Някъде измяучи котак.

— Единайсет? — възкликна Кърсти. — Но нали чухме как би единайсет, когато… когато бяхме… там горе…

Обърна се и се втренчи в Джони.

— ВЪРНАЛ си ни НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО?!

— Н-нне точно назад, струва ми се — отвърна Джони. — Май по-скоро… отзад. Отвън. Около. През. Де да знам!

Том бе успял да се надигне на колене. Доколкото виждаха лицето му в тъмното, то приличаше на лице на човек, комуто се е струпало твърде множко и чийто мозък в момента плава свободно.

— Имаме седем минути — обади се Джони.

— Ъъ? — успя само да каже Том.

— За да ги накараме да пуснат сирената! — кресна му Кърсти.

— Ъъъ? Бомбите… Видях пожара… Не съм аз виновен, телефонът…

— Не са паднали още! Но ще паднат! Освен ако не се размърдаш! И то начаса! Скачай! Веднага! — кресна му Кърсти.

Никой не би могъл да устои на подобен глас. Преминаваше транзит през мозъка и даваше команди директно на мускулите. Том се вдигна тутакси като асансьор.

— А така! Хайде, ти си!

Полицейският участък беше в края на улицата. Стигнаха до вратата на групичка и се сблъскаха пред нея.

Помещението бе преградено с гише, което отделяше обществеността от силите на Реда и Закона. Зад гишето имаше полицай. Пишеше нещо в дебел тефтер. Вдигна поглед и зяпна.