Тери Пратчет - Джони и бомбата

Зад тях изхрущяха стъпки като от тежки ботуши и Том ги настигна.

— Ако сте сбъркали, лошо ви се пише! — изпухтя той.

— Ами ако излезем прави?

— Надявам се да не излезете!

Отново проехтя гръм, но четиримата продължаваха да се носят напред в мехур от отчаяна тишина.

Бяха прекосили пустошта. От двете страни на пътя се появи плет.

Ботушите на Том се заковаха на място.

— Чуйте!

Спряха. Гръмотевиците кънтяха, дъждът свистеше.

А освен тях се чуваше и някакъв далечен, слаб тътен.

Младежът се втурна отново и под подметките му се разхвърча чакъл. И преди тичаше бързо, но сега направо летеше.

Сред мрака изникна огромна къща. Той прескочи оградата, прехвърча през ливадата и задумка по вратата.

— Отворете! Отворете! Спешно е!

Джони и другите притичаха до портата. Тътенът се бе усилил.

Можехме да направим нещо — помисли си Джони. — Можех аз да направя нещо. Можех да… ами, все нещо можеше да се направи. — Беше си мислил, че ще е толкова лесно! Само защото идваха от бъдещето. — Какво ли знаем ние? А сега бомбардировачите са кажи-речи пристигнали и нищо вече не можем да направим.

— Отворете, хайде де!

Йонеса намери порта и влетя през нея в двора. В мрака се чу „Пльок!“.

— Май нагазих в нещо като езеро — обади се мокър глас.

Том се дръпна назад и заопипва земята.

— Може би ще мога да счупя някой прозорец… — смънка той.

— Ъъ… то било дълбоко! — продължи да нарежда Йонеса с мокрия си глас. — И съм се заклещил в нещо като фонтан…

Звънна стъкло. Том бръкна през прозореца до вратата. Нещо щракна и вратата се отвори.

Чуха го как се препъна вътре, а после светна слаба светлинка. Ново изщракване и…

— И тука няма сигнал! Сигурно светкавицата е ударила централата!

— Къде е следващата къща? — подвикна Кърсти подир Том, който се втурна по пътечката.

— Чак на „Робъртс Роуд“!

Затичаха след него. Йонеса правеше „шляп-шляп“.

Тътенът вече се беше усилил чувствително. Джони го чуваше по-силно от собственото си дишане.

Все някой в тоя град трябва да забележи, помисли си той. Цялото небе е изпълнил тоя тътен!

Без нищичко да казват, те се затичаха още по-бързо…

Но облаците оредяваха, луната започна да просветва, горе се мярнаха сенки и Джони виждаше как невидимите силуети на бомбите се въртят във въздуха, докато падат надолу.

Първо — нивата, после консервната фабрика, а после „Парадайс Стрийт“ избухна нежно, като леха с рози, които разцъфват. Листенцата на розите бяха оранжеви, поръбени с черно, и цветовете се разтваряха един след друг, докато бомбите валяха.

А после дойде и звукът. Не „бум“ — хрущене, туптене, огромни тампони от шум се набиваха в главата му.

Най-накрая утихнаха — само нейде далеч нещо пукаше и камбаната на пожарната задрънча.

— О, не! — изстена Кърсти.

Том беше спрял и се взираше в далечните пламъци.

— Телефонът не работеше — прошепна той. — Опитах, но не работеше!

— Ние пътуваме във времето! — възкликна Йонеса. — Това не бива да става!

Джони леко залитна. Беше като болен от грип, ама много по-зле. Чувстваше се така, сякаш се намира извън собственото си тяло и се наблюдава.

Тук беше тук и сега беше сега… Хората оцеляваха, като не обръщаха внимание на подобни чувства. Спреш ли, отвориш ли ума си за тях, светът те прегазва като танк…

„Парадайз Стрийт“ винаги щяха да я бомбардират. В момента я бомбардираха. Бяха я бомбардирали. Днешната вечер беше вкаменелост във времето. Това винаги щеше да се е случило. Не можеш да кривнеш от пътя с влак!

Така си мислиш ти…

Някъде…

Пламъците трепкаха над покривите. Звъннаха и други камбани.

— Моторът не запали! — смънка Том. — Телефонът не работеше! Имаше буря! Опитах се да стигна навреме! Как може аз да съм виновен?

Някъде…

Джони отново го усети… онова чувство, че може да протегне ръка и да тръгне в някоя посока, която я няма на никоя карта и никой компас — има я само на часовниците. Времето заструи в него и накрая той усети как изтича през пръстите му. Количката и торбите ги нямаше, но… може би щеше да си спомни усещането…

— Имаме време — обади се той.

— Да не си откачил? — Възкликна Кърсти.

— Идвате ли или не?

— Къде?

Джони я хвана за ръката, а с другата хвана Йонеса. После кимна на Том, който продължаваше да се взира в пламъците.

— Хващай го и него — кимна той на Йонеса. — Ще ни потрябва, като стигнем.

— КЪДЕ?

Джони направи опит да се усмихне.

— Имай ми доверие — рече той. — Все някой трябва да ми има доверие.