Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Те са за добро зрение — поправи го Йонеса. — Баба ми ми е казвала как едно време вярвали, че морковите помагат да виждаш в…

— На кой му пука!

— Не знам какво можем да направим — рече Джони. — Но… Нещо се е объркало, нали така? Може би не са успели да съобщят. Ние трябва да се погрижим за това.

— Вижте — посочи Кърсти.

Слънцето вече бе залязло и бе оставило подир себе си зарево. А над хълма Блекдаун се трупаха облаци. Черни облаци.

— Гръмотевична буря — рече тя. — Винаги оттам идват. В далечината се разнесе тътен.

Когато се изкачиха по хълма, Блекбъри им се видя много по-малък. Голяма част от него изобщо липсваше.

— Нямаше ли да е страхотно, ако можехме да обясним на всекиго къде и как ще сбърка? — рече Джони, щом спряха да си поемат дъх.

— Никой няма да ни слуша — отвърна Йонеса. — Да речем, ако през деветдесет и шеста ти цъфне някой и почне да ти разправя, че бил от две хиляди и четирийсета, и после тръгне да нарежда кой какво трябва да прави, то какво ще стане? Ще го арестуват, нали така?

Джони се загледа напред. Залезът се промъкваше през решетките на разгневените облаци.

— Отрядът трябва да се е разположил в Тъмпс — обади се Кърсти. — Там горе има една стара мелница. По време на войната е била нещо като наблюдателница. Искам да кажа, тя е наблюдателница в момента.

— Защо го казваш чак сега?

— Защото сега е друго.

Тъмпс — това бяха пет могили на върха на хълма. На тях отглеждаха изтравниче и разни билки. Разправяха, че вътре били погребани мъртви крале по времето, когато врагът се е намирал на една ръка разстояние от тебе, а не на три километра над главата ти.

Облаците се снишаваха. Задаваше се една от обичайните за Блекбъри бури — нещо като разгневена мъгла, която обгръщаше хълмовете.

— Знаете ли за какво си мисля? — обади се Кърсти.

— За телефонните кабели — отвърна Джони. — При гръмотевична буря телефонните кабели се прецакват.

— Точно така.

— Но полицаят нали каза, че тия имали мотор — обади се Йонеса.

— Пали без засечка, тъй, а? — рече Джони. — Спомням си, че дядо ми казваше, че за да ти дадат книжка за „Блекбъри фантом“, трябвало първо да се научиш да го буташ петдесет метра, като през цялото време ругаеш. Ама като запалел, нямало спиране!

— Колко време остава до… нали разбираш… до бомбите?

— Около час.

Което означаваше, че самолетите вече са на път, помисли си Джони. Мъжете бяха излезли на пистите и зареждаха самолетите с бомби. А други мъже седяха около голяма карта на Англия, само че с надписи на немски, и на нея Слейт бе отбелязан с молив. Блекбъри най-вероятно изобщо го нямаше на картата. А после щяха да станат и да излязат, да се качат на самолетите и да излетят. Хората вътре в самолетите щяха да извадят техните си карти и да почнат да драскат по тях кръстчета над Слейт. Вашата мисия за тази вечер: бомбардирайте складовете в Слейт.

А после ревът изпълни ушите му. Тътенът на моторите разтресе краката му. Усещаше вкуса на керосина и на потта, и мириса на гумата на кислородната маска. Бумтенето на моторите и тътенът на далечни експлозии тресяха тялото му. Една бомба избухна много наблизо и целият самолет сякаш се килна настрани. И той разбра каква е мисията му тази вечер. Мисията му тази вечер беше ДА СЕ ПРИБЕРЕ ЗДРАВ И ЧИТАВ У ДОМА. От край време беше такава.

Нова експлозия разтресе самолета и някой го награби.

— Какво?

— Ама като правиш така, е ужас! — Кърсти успяваше да надвика гръмотевиците. — Хайде! Тук е опасно! Нямаш ли акъл поне да се сетиш да не стоиш под дъжда?

— Започва се — прошепна Джони, щом бурята се изсипа отгоре им.

— Кое?

— Бъдещето!

Щом дъждът залепи перчема му за челото, той започна да примигва. Усещаше как времето се разтяга около него. Усещаше бавното му течение, докато то носеше насам всичките онези сиви бомби и бели, излъскани прагове, и ги събираше все по-наблизо като мехурчета във водовъртеж. Всички се въртяха в него. Нямаше как да се измъкнеш, защото ставаш част от него. Когато караш влак, не можеш да завиеш накъдето си искаш.

— Най-добре да го прикрием! — извика Йонеса, щом съвсем близо до тях падна гръм. — Той изобщо не изглежда добре!

Продължаваха с мъка напред и от време на време се шмугваха под някое превито от вятъра дърво, за да си поемат дъх.

Насред Тъмпс имаше вятърна мелница. Беше построена върху една от могилите, а перките й отдавна бяха изчезнали. Кърсти и Йонеса прегърнаха Джони и притичаха през подгизналото изтравниче. Най-накрая стигнаха мелницата и се изкачиха по стълбището.