Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Представи си какво е да живееш във време, когато някаква бомба може да ти пробие тавана — обади се Джони.

— Виж какво, баща ми разправя, че е изкарал шейсетте в сянката на атомната бомба. Според мен точно затова е носил чарлстони. Ха! Куклички! Розови роклички с розови панделки! „Не си измъчвай главицата с такива неща, момиченце.“ Ама тука е СРЕДНОВЕКОВИЕ!!!

Йонеса я потупа по ръката.

— Той, без да иска… не че е искал да се гаври с тебе — рече той. — Просто така са го учили от малък. Абе вие, хора, не можете да очаквате от нас да пренапишем историята, нали разбираш…

Кърсти се навъси.

— Заяждаш се, а?

— Кой? Аз? — рече невинно Йонеса.

— Добре де, добре, изказа си мнението. Ама какво пък толкова му е специалното на „Блекбъри фантома“?

— Произвеждали са ги тук — обади се Джони. — Май са били доста прочути. И дядо ми е имал такъв мотоциклет.

Вдигнаха очи към тъмния силует на хълма Блекдаун. И през 1996-а той пак засенчваше града, но отгоре му стърчеше телевизионна кула.

— Това ли било? — възкликна Кърсти. — Хора, които се ослушват на върха на хълма?

— Ами Блекбъри не е бил някакъв важен промишлен център — обясни Джони. — Произвеждали сме мармалад, кисели краставици и гумени ботуши. Толкова.

— Чудя се какво ли се е объркало довечера? — обади се Йонеса.

— Можем да се изкачим и да разберем — предложи Джони. — Хайде да ходим да вземем другите и…

— Задръж — прекъсна го Кърсти. — Що не помислиш малко? Откъде знаеш, че точно ние няма да причиним въпросното объркване?

Джони се поколеба. За миг заприлича на истукан. После рече:

— Не. Почнем ли да мислим така, никаква няма да я свършим.

— Веднъж вече объркахме бъдещето! Каквото и да направим, то се отразява на бъдещето!

— Винаги е било така. И винаги ще бъде. Е, и какво от това? Да вървим да вземем другите.

Изобщо не можеше да става въпрос да минават по улиците, особено като се имаше предвид, че полицията продължаваше да издирва Бигмак, който за завръщането си тук от цял гардероб костюми си бе избрал точно германска войнишка униформа.

Налагаше се да минат през полето и по пътечките. Което означаваше…

— Ще трябва да оставим количката тук — рече Йонеса. — Можем да я скатаем в храсталака.

— Ама това значи, че ако нещо се изпорти, ще заседнем тука! — възкликна Бигмак.

— Е, аз поне няма да я влача през калищата и туйто!

— Ами ако някой я намери?

— Виноват е тука — успокои ги Кърсти. — Стражевите кучета ряпа да ядат пред него.

Котаракът, пред когото стражевите кучета ядяха ряпа, отвори едното си око и се прозя. Вярно си беше. Никой не би желал да бъде ухапан от тая уста. Все едно да попаднеш в чумна лаборатория.

После той се сви в уютно кълбенце.

— Да, но количката си е на госпожа Тахион — възрази немощно Джони.

— Хей, пак грам разум не проявяваме — обади се Кърсти. — Просто трябва да се върнем в деветдесет и шеста, да се изкачим на Блекдаун с автобуса, после да се върнем навреме и хоп — ето ни там горе…

— Не! — кресна Клатето.

Лицето му беше станало алено от гняв.

— Няма да оставам пак сам тука! Аз съм заседнал тук, сещате ли се? Ами ако не се върнете?

— Разбира се, че ще се върнем — успокои го Джони. — Този път се върнахме, нали?

— Да, ама ако другия не се върнете? Ако ви сгази камион например? И какво ще правя тогава аз?

Джони се сети за продълговатия плик във вътрешния си джоб. Йонеса и Бигмак бяха забили поглед в краката си. Дори и Кърсти се беше извърнала встрани.

— Ей — обади се подозрително Клатето. — Вие сте пътували във времето, нали така? Да не се е случило нещо ужасно?

— Нищичко не знаем! — заяви Бигмак.

— Точно така — подкрепи го Кърсти.

— Кой, ние ли? Хал хабер си нямаме от нищо! — измънка нещастно Джони.

— Особено от хамбургерите, от тях пък хич! — подкрепи го с готовност Бигмак.

— БИГМАК! — изстена Кърсти.

Клатето ги изгледа кръвнишки.

— Да бе, да! — измрънка той. — Пак си играем на „Дай да избъзикаме стария Клати“, така ли? Е, аз оставам с количката, ясно? И тя никъде няма да мърда без мене, разбрахме ли се?

Той ги изгледа всичките поред. Предизвикваше ги да му възразят.

— Добре, аз оставам с тебе — склони Бигмак. — Мен и без това, тръгна ли нанякъде, ще ме опушкат.

— Ама вие какво смятате да правите на Блекдаун? — продължи Клатето. — Да намерите тоя господин Ходър и да му кажете да се ослушва много внимателно? Да му махнете ушната кал? Да го нахраните с моркови?