Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Научаваш ги подсъзнателно?

— Не бе, научаваш ги, като играеш с такива карти — отвърна отчаяно Том. Навън някой май се опитваше да запали мотор.

Джони се изправи.

— Добре — рече той. — Мога да го докажа. Покажи ми една карта — тя ще бъде… тя ще бъде… ще бъде…

Очите му се изпълниха с образи. Ако госпожа Тахион вижда света по този начин, мина му през ум, нищо чудно, че винаги ти изглежда малко нанякъде си — защото е НАВСЯКЪДЕ.

Навън онзи още по-настоятелно се мъчеше да запали мотора.

— Картата ще бъде… петица каро.

— Не виждам защо трябва да си играя на разни игри с тебе. — Човекът погледна нервно Кърсти. Нея хората така си я гледаха.

— Страх ли те е? — попита тя.

Том награби една карта наслуки и я вдигна.

— Точно така, петица каро — обади се Йонеса.

Джони кимна.

— Следващата… следващата… следващата ще е вале купа.

Прав излезе.

Навън някой отчаяно се мъчеше да запали мотора, като при това псуваше.

— Фокуси, значи — обади се войникът. — Някой от вас е пипал тестето.

— Ами разбъркай ги както си искаш — предложи Джони. — И като ми покажеш карта, тя ще бъде… десетка спатия.

— Как го правиш тоя номер? — попита Йонеса, щом момчето обърна картата и зяпна насреща й.

— Ъъ… — Беше нещо като спомен, помисли си той. — Спомних си как я виждам.

— Спомняш си как я виждаш, преди всъщност да си я видял? — възкликна Кърсти.

Навън някой се мъчеше да запали мотора и ругаеше разярено.

— Ъъ… мда.

— Олеле! — възкликна тя. — Виждаш бъдещето! Ти сигурно си роден контактьор!

— Не бе, нищо не разбирам от бушони и контакти — отвърна Джони, но никой не го слушаше.

Кърсти се беше обърнала към Том.

— Видя ли? Сега ще ни повярваш ли?

— Тая работа не ми харесва. Не е както трябва — рече той. — Да, ама като няма телефон…

Вратата се отвори с трясък.

— Така значи! — ревна господин Ходър. — Ей вие, малчугани, какво сте направили с мотора ми?!

— Карбураторът е — обади се Джони. — Нали ви казах!

— Ей, Артър, чакай да ти кажа. Това момче тука може да…

Кърсти си погледна часовника.

— Двайсет минути — отсече тя. — До града са повече от три километра. Дори и да тичаме, пак не съм убедена, че ще стигнем.

— Сега пък за какво приказвате? — викна господин Ходър.

— Сигурно има някакъв шифър — продължи Кърсти. — Ако се наложи да им се обадите и да им наредите да пуснат сирената, какво трябва да кажете?

— Не им го казвай! — отряза господин Ходър.

— Пост БД-3 — обади се Джони.

— Откъде знаеш? Той ли ти го каза? Ти ли им го каза?

— Не, Артър!

— Бързо! — припна Кърсти към вратата. — Аз имам медал от окръжното по атлетика!

Тя избута по-възрастния встрани.

Гръмотевиците заглъхваха на изток. Бурята бе преминала в стабилен сив дъжд.

— Никога няма да успеем! — викна Йонеса.

— Мислех си, че вас ви бива да тичате — обади се Кърсти.

— Кои нас, тия с моя ръст ли?

— Прав беше — обади се младежът, докато дърпаха Джони навън. — Това е пост БД-3!

— Знам — отвърна Джони. — Спомних си как ми го казваш.

Той залитна и се вкопчи в Йонеса, за да не падне. Светът се завъртя около него. Не се беше чувствал така от онзи случай със сайдера по Коледа. Гласовете покрай него като че заглъхнаха и той не беше сигурен наистина ли ги чува, спомня ли си ги или това са думи, които никой още не е изговорил.

Усети как мисълта му блуждае свободно във времето и продължава да стои там само защото тялото му е грамадна, огромна котва.

— Пътят е все по нанадолнище — обади се Кърсти и се юрна напред.

Йонеса се втурна подире и.

Далече-далече, долу в града, часовникът на църквата започна да отмерва единайсет.

Джони понечи да се затича, но земята постоянно се местеше под краката му.

„Защо го правим всичко това?“ — помисли си той. Нали ЗНАЕМ, че е станало така — копието от вестника е в джоба ми, бомбите ще паднат, а сирената няма да се задейства.

Не можеш да кривнеш от пътя, когато ти хрумне, ако караш влак!

Така си мислиш ти, обади се глас в главата му… Искаше му се да е по-умел във всичко това. Искаше му се да е герой.

Отпред се разнесе отчаяният вик на Йонеса:

— Сгазих една овца! Сгазих една овца!

Под тях се простираха светлините на Блекбъри. Не бяха много — тук-там мътни лъчове от фаровете на коли и слабото сияние на прозорец, където молците бяха прогризали затъмнението.

След бурята излезе вятър. По небето се разтегнаха облаци. Тук-там проблясваше по някоя звезда.

Тичаха. В тъмното Йонеса настъпи още една овца.