Тери Пратчет - Джони и бомбата

Йонеса задумка по вратата. Тя се открехна.

— Мили боже! — обади се глас. Звучеше младежки. — Вие какви сте? Да не сте от някой цирк?

— Трябва да ни пуснете! — извика Кърсти. — На него му е лошо!

— Не мога — обади се гласът. — Не ми се разрешава, нали разбирате?

— На шпиони ли ти приличаме? — викна Йонеса.

— Моля ви! — проплака Кърсти.

Вратата понечи да се затвори, но изведнъж спря.

— Е… добре де — обади се гласът и две невидими ръце отвориха вратата. — Но господин Ходър рече да застанете така, че да ви виждаме, ясно?

— Ето, започна се — обади се Джони. — Телефонът няма да работи.

— Тоя за какво приказва?

— Бихте ли проверили телефона? — помоли Кърсти.

— Че защо? Какво му има? — отвърна младежът. — Проверихме го в началото на смяната, съвсем наскоро. Да не би някой да го е човъркал?

На масата беше седнал един по-възрастен мъж. Той ги изгледа подозрително, като погледът му се задържа най-дълго върху Йонеса.

— Май ще е добре да се пробваш да звъннеш в полицейския участък — рече той. — Цялата тая работа нещо не ми харесва. Вижда ми се подозрителна.

Младежът вдигна слушалката.

Навън присветна светкавица — този път гърмът падна още по-близо. Не беше грррръмммм! По-скоро беше нежна копринена целувка, но небето се разцепи надве.

И тогава телефонът избухна. Парченца метал и бакелит изтракаха по стените.

Кърсти се хвана за главата.

— Косата ми се изправи!

— И моята също — обади се Йонеса. — А това не ми се случва чак толкова често, повярвай ми.

— Гърмът е паднал върху жицата — обади се Джони. — Знаех си аз. Не само тук. И на другите постове по хълмовете телефоните са прекъснати. А тепърва ще си имаме неприятности с мотора.

— Ток какви ги приказва?

— Имате мотор, нали? — попита Кърсти.

— Имаме. И какво?

— Мили боже, отиде ви телефонът, бе човек! Нищо ли няма да направите?

Мъжете се спогледаха. На момичетата не се полагаше да крещят като Кърсти.

— Том, бягай до доктор Аткинсън, обади се в участъка от неговия телефон и им кажи, че нашият е отишъл по дяволите — рече господин Ходър, без да отлепя очи от тримата. — Кажи им и за тия деца.

— Няма да запали — обади се Джони. — Май заради карбуратора. Той, карбураторът… вечно създава проблеми.

Младежът на име Том го изгледа изкосо. Във въздуха витаеше промяна. До този момент те бяха само съмнителни лица. Сега вече бяха и нащрек.

— Ти откъде знаеше, че ще стане така? — попита той.

Джони отвори уста. И я затвори.

Не можеше да им обясни как чувства ВРЕМЕТО, което тече покрай него. Усещаше, че ако фокусира погледа си както трябва, дори ще го види. И миналото, и бъдещето бяха там, един вид зад първия ъгъл, свързани чрез милиард връзки с вечно променящото се СЕГА. Усещаше как едва ли не може да протегне ръка и да посочи не тук, там или хей там, а ТАМ, под прав ъгъл на всичко.

— Тръгнали са — обади се той. — След половин час ще са тук.

— Кой това?! Ама тоя какви ги приказва?

— Довечера ще бомбардират Блекбъри — обади се Кърсти.

Отново екна гръм.

— Така мислим — додаде Йонеса.

— Пет самолета — обади се Джони.

Отвори очи. Всичко се въртеше като в калейдоскоп. Всички се бяха втренчили в него, но сякаш ги обвиваше някаква мъгла. Мръднеха ли, поредица от образи ги следваха като някакъв специален ефект.

— Заради бурята и облаците — успя да избърбори той. — Мислят си, че летят за Слейт, но ще пуснат бомбите над Блекбъри.

— О, така значи? И откъде го знаеш, а? Някой ти го е казал ли?

— Виж какво, тъпак с тъпак! — кресна Кърсти. — Ние не сме шпиони! Ако бяхме, щяхме ли да ви го кажем?

Господин Холър отвори вратата.

— Ще шепна от телефона на доктора — рече той. — Току-виж сме разбрали какво става.

— Ами бомбардировачите? — обади се Кърсти.

По-възрастният отвори вратата. Гръмотевиците се бяха изместили на североизток и сега се чуваше само тихото свистене на дъжда.

— Какви бомбардировачи? — рече той и затвори вратата зад себе си.

Джони приседна, подпря глава с длани и запримигва — мъчеше се да прогони трепкащите образи.

— Вие май най-добре се махайте — обади се Том. — Забранено е да се пускат хора тук и въобще…

Джони се облещи. Пред очите му се появиха още бомбардировачи и си останаха там.

Той разбърка картите за игра, пръснати по масата.

— Тези карти какви са? — рече той припряно. — Карти за игра с бомбардировачи по тях?

— Ъъ? К’во? О… за да се научим да разпознаваме самолетите — поясни Том, като внимаваше масата да остане между него и Джони. — Като играеш карти, и формата един вид ти се набива в главата, тъй да се каже.