Тери Пратчет - Джони и бомбата

Говореше с бавния, кънтящ тон на човек, когото го е страх, че онова, което се готви да каже, е много важно.

— Какво хлапе? — попита Джони.

— Ами просто някакво си хлапе — рече Клатето. — Май че бягаше от къщи или нещо такова. Такова де, в къщи, искам да кажа. Късите му гащи чак до глезените… абе, направо бостанско плашило.

— Как така е бягал в къщи?

— Ами нещо ми обясняваше, че бил евакуиран тука и му било писнало, и щял да си бяга в Лондон. Обаче се лепна за мене и се върна обратно, и през цялото време ме замеряше с камъни, щото според него съм бил шпионин. То ако става за въпрос, сигурно още се разкарва навън. Ей по оная улица хукна.

— По „Парадайс Стрийт“ ли? — попита Джони.

— И к’во става с „Парадайс Стрийт“? — Клатето сякаш се разтревожи.

— Довечера ще я бомбардират — отвърна Кърсти — и Джони го е взел много присърце.

— Ха, изобщо не виждам как така ще го бомбят германците точно него — той на практика е бил на тяхна страна!

— Сигурен ли си, че хукна по „Парадайс Стрийт“? — продължаваше Джони. — СИГУРЕН ли си? Ти тука имал ли си роднини? Баби, дядовци? Прадядовци?

— Откъде да знам! Това е било преди сто години!

Джони пое дълбоко въздух.

— Ха така!

— Н-нне знам бе! Единият ми дядо живее в Испания. Другият е умрял, преди да се родя!

— От какво? — попита Кърсти.

— Паднал от мотоциклет май. През седемдесет и първа — лицето на Клатето светна. — Е, видяхте ли? Значи всичко е наред.

— Ох, Клати, Клати, хич не е наред даже! — завайка се Джони. — Набий си го в главата! Къде е живял?

Клатето трепереше. Той вечно се разтреперваше, когато животът започнеше да става прекалено интересен.

— Знам ли го! В Лондон май! Баща ми рече, че бил идвал тука по време на войната! И после пак дошъл на гости и се запознал с баба ми! Мда! Мда!

— Давай, давай! — окуражи го Джони.

— Ъъъ! Ъъъ! — запъна се Клатето.

— На колко години е умрял? — попита Йонеса.

— Татко ми рече, че бил на четирийсет! Мммда! Мотора го купил за рождения си ден!

— И значи… — Джони пресметна наум. — Значи сега е на десет?

— Ъхъ! Ъхъ!

— Ама ти да не смяташ, че е било същото момче? — обади се Йонеса.

— Да бе, да! — Клатето най-накрая спря да се паникьосва, защото се вбеси. — Да го бях питал, така ли? „Здрасти, ти ли си дядо ми? Не си купувай мотор, да знаеш!“

Джони бръкна в кутията си от противогаз и измъкна оръфана папка, пълна с листчета.

— Спомена ли някакви имена? — Той запрехвърля листчетата.

— Ъхъ! Ъхъ! Някоя си госпожа Денсити! — Отчаянието бе пришпорило паметта му.

— Номер единайсет — Джони извади фотокопие на изрезка от вестник. — Живяла е тук с дъщеря си Гладис. Всичките имена ги имам записани — за реферата съм си ги извадил.

— Баба ми се казва Гладис! — възкликна Клатето. — Искаш да кажеш, че тъй като днес той не е забягнал за Лондон, довечера ще умре и аз няма да се родя?

— Би могло да е така — рече Йонеса.

— А с мен какво ще стане?

— Ами ще ти се наложи да останеш тук.

— По никой начин! Това тук е ЕДНО ВРЕМЕ! Пълен ужас! Минах покрай едно кино — само архивни филми дават! Черно-бели! Мярнах и една закусвалия и знаете ли какво пишеше отпред на дъската? „Месо и две вегетариански чорби“! Що за храна?! Дори и в хонконгския ресторант на Хенри си пише от КАКВО е месото! И всички се обличат еднакво, като униформени! Тука направо ще перкулясам!

— МОЯТ дядо все ми разправя колко весело било, като бил малък, макар че нищичко си нямали — обади се Бигмак.

— Да, ама то всеки дядо ги разправя тия — обади се Кърсти. — То си е задължително. Както например казват: „Петдесет пенса за шоколадче? Аз като бях малък, за петаче си ги купувахме, че и ресто ни връщаха!“

— Според мен им е било весело — обади се Джони, — защото не са знаели, че нищичко си нямат.

— Да, ама аз знам! — възрази Клатето. — Знам, че храната може да е по-друга, и за стереосистемите знам, и свястна музика знам какво е, и… абе всичкото го знам! Искам си ВКЪЩИ!

Всички впериха погледи в Джони.

— Ти ни вкара в тая работа — рече Йонеса.

— Кой, аз?!

— Заради това твое въображение! — рече Кърсти. — Прекалено е голямо, че да ти се побере в главата, точно както ти го каза сър Дж… — сепна се тя. — Точно както винаги съм ти казвала. И то повлича след себе си всички, попаднали в обсега му. Не знам как става, но е така. Ти си се впрегнал в тая история с „Парадайс Стрийт“ и хоп — ето ни всичките тук!

— Нали ТИ рече, че нямало значение дали ще бомбардират „Парадайс Стрийт“ или не и че това си било история! — тросна й се Джони.