Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Аленочервено — обади се Кърсти — Да, да, изобщо няма да биеш на очи, много ясно. И тия панталони… Да не си се мазал с олио, за да се намъкнеш в тях?

— Изглеждат… абе малко по-така — обади се Джони. — Нали разбираш… джазови.

— Продавачът ми каза, че били горе-долу от онова време — защити се Йонеса.

— Изглеждаш така, сякаш ей сегичка ще надуеш саксофона — изкоментира Джони. — Такова де… Никога не съм те виждал да изглеждаш толкова… направо като пич.

— Е, нали съм се маскирал — обясни Йонеса.

Кърсти се обърна към Бигмак и въздъхна.

— Бигмак, що ли имам чувството, че нещо си недоразбрал?

— Казвах му аз — обади се Йонеса. — Но кой да ти слуша!

— Човекът рече, че са ги носили през четирийсет и първа — оправда се Бигмак.

— Да, ама не ти ли хрумна, че хората ще забележат, че униформата ти е ГЕРМАНСКА?

Бигмак се огледа паникьосано.

— Така ли? Аз пък си мислех, че Йонеса нещо ме будалка! Мислех си, че германските са с пречупени кръстове и въобще…

— Да. Гестаповските да. А ти си облечен като прост швабски редник.

— Нямаше как, само тази им беше останала — трябваше да взема или нея, или раирания костюм!

— Поне шинела и шлема свали, става ли? Тогава сигурно ще си изглежда униформа като униформа.

— Кърсти, ти защо си с кожено палто? — попита Джони.

— Нали все разправяш, че да носиш кожи от умрели животни било убийство?

— Да, но го разправя само на баби с кожени палта — измърмори Бигмак под носа си. — Ха на бас, че на „Ангелите от ада“ с рокерските кожени якета надали би го казала!

— Аз се облякох много внимателно — поясни Кърсти, без да му обръща внимание, и нагласи шапката и чантичката си.

— Стилът съвсем точно отговаря на времето.

— Какво, дори и раменете ли?

— Да, тогава раменете са се носели широки.

— И как са минавали тия жени през вратите, настрани ли? — попита Йонеса.

— Ние тука работа ли ще вършим или какво?

— Онова, което ме притеснява, е, че старият Кла… искам да кажа, СТАРИЯТ стар Клати… рече, че за да го върнем, трябвало да направим каквото трябва — рече Йонеса. — А какво е то?

— Трябва сами да разберем — отвърна Джони. — Не е казал, че ще ни е лесно.

— Хайде — подкани ги Бигмак и отвори вратата. — Старият Клати ми липсва.

— Защо? — обади се Кърсти.

— Щото не мога да целя с камъни.

Бабките-пъргавелки отдавна се бяха замъкнали по къщите си. Джони изтика количката посред залата и се втренчи в торбите. Виноват продължаваше да дреме сред тях.

— Ъъъ… — обади се Йонеса. — Това не е магия, нали?

— Не мисля — рече Джони. — Вероятно е просто много, много, ама много странна наука.

— О, тогава добре — успокои се Йонеса. — Ама… то каква е разликата всъщност?

— На кого му пука? — сряза го Кърсти. — Давайте да даваме.

Виноват се размърка.

Джони вдигна една торба. Тя като че се загърчи в ръката му. Като внимаваше много, той отвърза канапчето. И се съсредоточи.

Този път стана по-лесно. Преди той просто се влачеше като плувка по течението. Този път знаеше накъде е тръгнал. УСЕЩАШЕ времето.

Мисълта през цялото време се движи във времето. Чувалите служеха само за да местят тялото ти във времето, точно както го беше казала госпожа Тахион.

Годините се виеха в спирали вътре в торбата, както вода изтича в канала. И изсмукваха времето от залата.

А после се появиха пейките и ароматът на добре излъскана светост.

И Клатето, който се обърна и зяпна в почуда.

— КАКВО…

— Всичко е наред, ние сме — успокои го Джони.

— Ти добре ли си? — попита Йонеса.

Клатето може и да не беше златен медалист от Европейското първенство по бързо загряване, но щом ги погледна, но лицето му се плъзна израз на дълбоко подозрение.

— Какво става? — възкликна той. — Всичките ме зяпате, все едно съм се смахнал нещо! И какво сте се пременили така? Защо Бигмак е с германска униформа?

— Видя ли? — триумфално викна Йонеса. — КАЗВАХ аз, ама кой да ти слуша!

— Идваме да си те приберем — отвърна Джони. — Няма проблеми.

— Точно така. Никакви проблеми — подкрепи го Йонеса. — Всичко е наред.

— Да бе, няма нищо. Нищо няма — додаде Бигмак. — Ъъ, такова… ти нали не се… не се чувстваш СТАР?

— Какво? Че то са минали само пет минути! — учуди се Клатето.

— Такова… ей т’ва е за тебе — рече Бигмак и извади нещо плоско и квадратно от джоба си. Беше доста поопърпано, но въпреки това представляваше единствената опаковка от стиропор, която съществуваше на този свят в момента.