Тери Пратчет - Джони и бомбата

Шофьорът пристъпи напред.

— Ъъ… Сър Джон, нали знаете, че Съветът искаше да…

Във въздуха се мярна размазано петно. Бастунът със сребърната дръжка на Клатето се стовари с такава сила върху масата, че картофките на Бигмак се разхвърчаха във въздуха. Трясъкът отекна в ресторанта.

— По дяволите бе, човек, аз ти плащам, така че ще правиш каквото ти казвам! Съветът ще чака! ОЩЕ не съм умрял! Не съм стигнал дотук заради това, че съм слушал как сюрия адвокати ми се вайка! Сега си почивам! Разкарай се!

Клатето бръкна в сакото си и извади един плик. После го подаде на Джони.

— Не че ви заповядвам да се върнете — рече той. — Нямам такова право. Доста добре си поживях, и тъй, и инак погледнато…

— Обаче… — рече Джони. През стъклената врата забеляза, че отпред спират кола и четири мотоциклета.

— Моля? — рече Клати.

— Тъкмо щеше да кажеш „обаче“ — рече Джони. По стълбището насам тичаха мъже.

— А, да. Обаче… — Клатето се наведе напред и заговори бързо. — Ако се върнете, написал съм писмо до… е, нали се сещаш какво да правиш с него. Знам, че не бива да правя така, но как да не се възползва човек от подобна възможност?

Той се изправи, или поне се опита. Щом се опря на ръба на стола, Хиксън се втурна към него, но Клатето му махна да се дръпне.

— Никога не съм имал деца — рече той. — Така и не се ожених. Всъщност не знам защо. Просто не ми се виждаше редно.

Той се опря тежко на бастуна си и отново се обърна към тях.

— Искам пак да бъда млад — рече той. — Някъде.

— Щяхме да се върнем — рече Джони. — Честно.

— Добре. Но нали разбираш… не е само до връщането. Трябва не само да се върнете, а и да направите каквото трябва.

После той си тръгна — вървеше с тежка стъпка към мъжете с костюми, които веднага се лепнаха за гърба му.

Бигмак така се беше облещил, че от сандвича му се бе стекло ручейче от горчица, доматен сос, специална люта подправка и яркозелено кьопоолу, което бе изцапало ръката му, а той хич не го беше забелязал.

— Уха! — въздъхна Йонеса. — НИЕ дали ще станем такива някой ден?

— Какви, стари ли? Ами най-вероятно — рече Джони.

— Това направо не мога да го смеля… Нашият Клати — стар! — хлъцна Бигмак и засмука ръкава си.

— Трябва да отидем и да го вземем — рече Джони. — Не можем да го оставим да стане…

— Богат ли? — обади се Йонеса. — Щото за „стар“ не се сещам с какво можем да му помогнем…

— Ако го върнем, то тогава той — стария — няма да съществува тук — рече Кърсти.

— Не, той ще съществува в тукашното „тук“, а не в другото „тук“. Но според мен няма да съществува дълго, където и да било — рече Джони. — Хайде да вървим.

— Какво има в плика? — полюбопитства Кърсти, щом тръгнаха.

Джони се изненада. По би очаквал от нея да каже нещо от рода на „Дай да видим какво има вътре“ и да грабне плика от ръката му.

— За Клатето е — рече той.

— Написал си е писмо САМ? И какво казва в него?

— Откъде да знам! Аз не чета чужди писма!

Джони мушна писмото обратно в сакото си.

— Тия с аеробиката трябва вече да са свършили — рече той: — Хайде.

— Чакайте — спря ги Кърсти. — Щом ще се връщаме в четирийсет и първа, нека този път се подготвим както трябва, става ли?

— Ъхъ — подкрепи я Бигмак. — Да се въоръжим.

— Не. Имах предвид да се облечем подходящо.

Час по-късно те се срещнаха зад църквата — във влажното дворче, където бяха оставили количката.

— Леле, леле! — възкликна Кърсти. — Откъде ги изкопа тия дрехи бе, Джони?

— Дядо ми има цяла камара на тавана. Това са му старите футболни гащета. Освен това той вечно носи стари пуловери, та си рекох, че този сигурно става. А в тази кутия си нося материалите за реферата, може пък и да потрябват за нещо. Кутията е оригинална, от четирийсетте. В такива са си носели противогазите.

— О, това ли било? — учуди се Бигмак. — Аз пък си мислех, че тогава уокмените им са били бая големи.

— Йонес, какво е това от тебе? — попита Кърсти.

— Ние с Бигмак ходихме до магазина за театрален реквизит на „Уолъс Стрийт“ — обясни Йонеса. После несигурно добави: — Какво ще кажеш?

Той запристъпя нервно от крак на крак. Беше си сложил шапка с широка периферия, обувки с подметки колкото два пикапа, паркирани един до друг, и панталони тип кюнци. Поне това, което се виждаше от тях, приличаше на кюнци.

— Това какво е, да не е балтон? — изкритикува го Джони.

— Гъзарско сако от ония години — обясни Йонеса.