Тери Пратчет - Джони и бомбата

Но имаше и някой друг, който ЗНАЕШЕ къде ще се намира той днес, нали така?

Защото… ами ако, да речем, не се беше върнал? Ами ако, да речем… се беше върнал и беше оплескал работата?

Той се втурна да бяга.

Профуча на зигзаг през платното. Една кола му свирна с клаксон.

Отсреща на паркинга мъж в черно с черни очила и черно бомбе излезе от колата и се втурна към сградата.

Джони прескочи ниския зид и залъкатуши сред купувачите и количките им за пазаруване…

… и, останал без дъх, спря пред колата.

Беше паркирана точно пред входа, там, където никога на никого не са позволявали да паркира.

На яркото слънце изглеждаше дори още по-черна, отколкото си я спомняше Джони. От време на време изстиващият мотор припукваше. Имаше сребърна фигурка на капака.

Фигурката много приличаше на хамбургер.

Ако напрегнеше поглед, Джони можеше да различи фигура на задната седалка — просто сянка зад тъмното стъкло.

Притича от другата страна, сграбчи дръжката на задната врата и я отвори рязко.

— Добре! Знам, че си вътре! Обаче кой си ти?

По-голямата част от силуета се криеше в плътна сянка, но се виждаха две ръце, отпуснати върху сребърна дръжка на бастун.

После фигурата се размърда. Разгъна се бавно и се превърна в едър мъж, облечен в нещо хем сако, хем пелерина. Той излезе внимателно, като, преди да се измъкне от колата, се увери, че е стъпил здраво на земята и с двата крака.

Височък си беше, достатъчно висок, за да е по-скоро едър, отколкото дебел. Беше с голяма черна шапка и имаше сребрееща брада.

Усмихна се на Джони, а после кимна и на другите, щом дотичаха.

— Кой съм аз ли? — рече той. — Ами виж… не се ли сещаш? Винаги си те е бивало по това.

Джони го погледна, после погледна и колата, а после хълма, където църквата едва се виждаше.

— Ами според мен… — започна той.

— Да? — обади се възрастният мъж. — Да? Кажи?

— Според мен… Такова де, знам ли… Обаче съм сигурен, че ще знам… Искам да кажа, мисля, че ще се сетя защо сте дошли да ни търсите…

— Да?

Джони преглътна.

— Обаче ние…

Възрастният мъж го потупа по рамото.

— Викай ми сър Джон — рече той.

В търговския център се забелязваха някои разлики. Една голяма разлика със сигурност се набиваше на очи. Ресторантът за хамбургери беше по-различен. Хартиените шапки бяха други и основните цветове бяха синьо и бяло, а не червено и жълто.

Възрастният мъж ги поведе навътре.

— Кой е тоя? — прошушна Кърсти.

— Ако ти кажа, ще си умреш от смях! Тук става въпрос за пътуване във времето! Все още се мъча да схвана правилата!

Сър Джон се отпусна тежко на един стол, махна им да седнат и те и направи второто най-неприлично нещо, което човек може да направи в ресторант за бързо хранене.

Щракна с пръсти на келнерката.

Целият персонал се бе вторачил нервно в него.

— Млада госпожице — рече сър Джон с леко хриплив глас, — донесете на компанията ми каквото си поиска. За мен — чаша вода. Благодаря.

— Да, сър Джон — отвърна келнерката и се спусна да изпълнява поръчката.

— Ама то не се прави така — обади се дрезгаво Бигмак. — Трябва да се редиш на опашка и въобще…

— Не, ТИ трябва да се редиш — отвърна сър Джон. — Аз не.

— Винаги ли са ви наричали сър Джон? — попита го Джони.

Старецът му намигна.

— Ама ти всъщност знаеш, нали? — рече той. — Сетил си се, значи. И си прав. Имената лесно се променят, особено по време на война. Та реших, че така ще е по-добре. Титлата ми я дадоха през шейсет и четвърта за значителни заслуги към правенето на големи пари.

Келнерката притича обратно с чашата вода, после измъкна бележник и ги погледна очаквателно с ослепителната, неуверена усмивка на човек, който очаква всеки миг да го уволнят.

— За мене… ами с всичко — поръча си Йонеса.

— И за мен — обади се Бигмак.

— Със сирене — поръча Джони.

— Вегетариански с люти чушки — поръча си Кърсти. — И освен това няма ли някой да ми каже най-сетне какво става?

Сър Джон й се усмихна, сякаш се опитваше лекичко да й отвлече вниманието. После кимна на келнерката.

— Един с всичко — рече той бавно и внимателно, сякаш цитираше нещо, което е чул много, много отдавна. — Ще ставам мюсюлманин — единен с всичко.

— БУДИСТ — поправи го Йонеса, без изобщо да се замисли. — Ти вечно бър…

И ченето му увисна.

— Така ли? — рече сър Джон.

— Ами, помотах се аз там, обаче вие не се върнахте — обясни Клатето. — А после…