Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Виж какво, я си размърдай мозъка малко! — скастри го Кърсти. — Нали каза, че църквата не са я уцелили! Нищо му няма.

— Да, нищо му няма, ама… през четирийсет и първа година нищо му няма!

— Ми ако нещо се изпорти? — обади се Бигмак. — Тоя път ТОЙ не се върна, но ако ние се върнем там и ВСИЧКИТЕ залегнем? Ще ме гръмнат като нищо!

— Да ти имам проблемите! — възкликна Йонеса. — АЗ пък ще трябва да се уча да свиря на банджо!

— Абе що не спрете с тая паника и не си ПОМИСЛИТЕ малко? — сряза ги Кърсти. — Това тук ти е пътуване във времето. Когато и да се върнем, той все ще си е там! Разбира се, че СМЕ ДЛЪЖНИ да се върнем и да си го приберем! Но няма защо ДА СЕ ЮРКАМЕ.

Разбира се, така си беше. Той ще е там, помисли си Джони. Можеше да се върнат и след десет години, и той пак щеше да си е там. Кат на запис — можеш да си го пуснеш, да го превъртиш напред, да го върнеш, всичко си е на мястото. А по-късно същата нощ бомбите щяха да паднат над „Парадайс Стрийт“ — и тази нощ също щеше да съществува там, на записа. Завинаги. И да съществува всяка секунда. Като малка вкаменелост.

Кърсти награби количката и я затика по стъпалата към тротоара.

— Техните ще се притеснят — несигурно рече Йонеса.

— Не, няма — отвърна Кърсти. — Защото можем да го върнем ТОЧНО В ТОЗИ МОМЕНТ.

— Така ли? Ами що тогава не виждам да сме го довели? — възрази Йонеса. — Искаш да кажеш, че всеки миг можем да цъфнем тук с Клатето и да си кажем: „Ей, здрасти на всички нас, ей ви го Клати, аре чао?“

— Ох, боже мили — изпъшка Кърсти. — Това не мога да го мисля. Не можеш да мислиш за това как се пътува във времето, ако имаш логична мисъл.

Йонеса се обърна и погледна Джони в очите.

— О, не! — възкликна той. — Пак се е отнесъл…

Всичко си е там и чака, мислеше си Джони. Това му е номерът на времето. Няма значение колко години ще трябват, за да се конструира машина на времето. Можем всичките да измрем и еволюцията да почне наново от къртиците например, и да минат още милион години, но рано или късно някой ще изнамери средството. Може дори изобщо да не е машина. Може би просто ще проумеят какво точно ПРЕДСТАВЛЯВА времето — също както някога всички ги е било страх от светкавиците и един ден някой им казал: вижте какво, това нещо можете да си го държите в шишенца, и после „това нещо“ вече си било най-обикновен ток. Но всъщност няма значение, защото схванеш ли веднъж как да използваш, всичко си седи на мястото и те чака. Ако някои някога, когато и да е, в цялата вселенска история изнамери начин за пътуване във времето, то те можеха днес да бъдат тук.

А после се сети за бомбардировачите, които надничат през облаците към къщите, за момченцата с топката и за всички онези излъскани прагове…

— Ъъ? — обади се той.

— Дайте поне да пийнем нещо. — И Кърсти непоколебимо затика количката към центъра.

Изведнъж тя се закова на място.

На Джони не му се беше случвало често да я види шокирана. Кърсти обикновено се справяше с ужасните и с неочакваните неща, като им се ядосваше. Но сега се закова на място и пребледня.

— О, не… — промълви тя.

Улицата се спускаше надолу по хълма от старата църква към светофарите в ниското.

По пряката се носеше с гръм и трясък претоварена количка за пазаруване, а в нея се бяха вкопчили момче и момиче.

Докато гледаха, количката се килна настрани като яхта срещу вятъра, завъртя се на деветдесет градуса и хлътна в паркинга на търговския център „Нийл Армстронг“.

Дълга черна кола я последва.

Беше забравил за колата. Може би наистина съществуваха тайни общества. Може би съществуваха и мъжете в черно, които се возеха в дълги черни лимузини и казваха неща от сорта на „Тук е истината“, и идваха да те проверяват, ако се забъркаш с окултното.

Джони виждаше наум карта. Но карта на времето.

У тях се бяха придвижили във времето. Но Йонеса беше прав — вероятно можеш да се движиш във времето като влак по релси и да се прехвърлиш на други релси, мъничко по-напред. Всъщност ти се движиш в пространството.

И го беше направил пак, когато им се стори, че на светофара ще умрат. А черната кола бе изчезнала… защото в ТОВА време тя не съществуваше. Определено не я видя, когато се огледа назад.

Но сега се бяха върнали във време, в което тя съществуваше.

Колата спря пред търговския център. Чувство на абсолютна сигурност обля Джони. Зарежи я тая за полицията на времето. Полицаите трябва да си имат хубавички логично мислещи мозъци, а за да се оправяш с времето, ти трябва мозък като на госпожа Тахион.