Тери Пратчет - Джони и бомбата

Светни ми бе, сополанко? Луда за връзване, грешка няма.

Обаче… странна работа. Такова де, като й дадеш нещо, после имаш чувството, че тя ти е направила услуга.

Чу трополенето на количката зад гърба си, а после изведнъж стана тихо.

Обърна се. Количката и госпожа Тахион бяха изчезнали.

Джони усещаше ТУКАШНОСТТА на „тук“. Всичко онова щеше да се случи ТУК, а не в някоя далечна страна, пълна със странни имена и чуждоземни хора с големи мустаци, които крещят разни лозунги.

Щеше да се случи ТУК, където имаше обществени библиотеки, пътеки тип зебра и хора, които играят на тото едно.

Бомбите щяха да пробият покривите и таваните, да паднат чак в избите и всичко щеше да стане бяло.

И всичко това щеше да се случи, защото, както каза Йонеса, вече се беше случило. Щеше да се случи и той не можеше да го предотврати, защото дори и да намереше начин да го предотврати, нямаше да знае, че се е случило, нали така?

Може би госпожа Тахион събираше Време. По някакъв начин, който не можеше да изкаже съвсем добре с думи, Джони чувстваше, че Времето не е просто нещо, което се вижда на часовниците и календарите, а е и нещо, което живее в главите на хората. И ако това означаваше, че трябва да мислиш по този начин, нищо чудно, че приказките й бяха като на луда.

— Добре ли си? — обади се далечен глас.

По някакво чудо развалините отново се превърнаха в къщи, светлината светна, топката се тресна о вратата в топлия следобеден въздух.

Кърсти размахваше ръка пред лицето му.

— Добре ли си?

— Аз, такова… просто се бях отнесъл.

— Много мразя, като изключиш така.

— Извинявай.

Джони се изправи.

— Не сме се върнали тук по случайност — рече той. — Напоследък много мислих за случилото се довечера и най-накрая се озовахме тук тъкмо навреме. Не зная защо. Но трябва да направим нещо, дори и да не можем да направим нищо. Затова аз ще…

Иззад ъгъла изскочи един велосипед. Подскачаше нагоре-надолу по калдъръма, а силуетът, който го яздеше, представляваше размазано петно. Велосипедът издрънча и се закова точно пред тях.

Те се облещиха срещу велосипедиста. Така трепереше, че не можеше да застане на фокус.

— Бигмак?

— Ъъ… ъъ… ъъ…

— Колко пръста ти показвам? — обади се Кърсти.

— Дд… дддеветнайсет? Скрийте колелото!

— Защо? — попита Кърсти.

— Нищо не съм направил!

— Аха — разбиращо кимна Йонеса. — Значи така, а?

Той вдигна колелото и го набута в омацания със сажди храсталак.

— Как така? — обади се объркано Кърсти.

— Бигмак никога нищо не прави — обясни Джони.

— Точно така — съгласи се Йонеса. — Няма такъв човек в цялата вселена, който да си е навличал толкова неприятности заради неща, които не е направил на места, на които не е бил, и поради това, че изобщо не е виновен той.

— Ттте… те стреляха по мене!

— Уха! — обади се Йонеса. — Този път май нищото, дето не си го направил, ще да е много голямо нищо!

— Аз… такова, значи, тая кола…

Звънът, който Джони беше чул преди малко, се разнесе пак, този път иззад къщите.

— Т’ва е полицейска кола! — подскочи Бигмак. — Пробвах да ги прекарам по стръмното на „Харолд Уилсън Драйв“, ама стръмното го нямаше! И един стреля по мене! С истинско оръжие. Войниците не бива да стрелят по хората!

Набутаха разтреперания Бигмак в противните храсти. Кърсти го наметна с шлифера си, та да престане да трепери.

— Добре, играта свърши. Казах, играта свърши! — изпъшка той. — Давайте да се вдигаме оттука, а? Давайте да си ходим!

— Според мен трябва да се опитаме да кажем на хората за бомбите — обади се Джони. — Току-виж някой ни послушал.

— И ако те питат откъде знаеш, какво ще им кажеш — че си дошъл тук от деветдесет и шеста, така ли?

— Може например… нали разбираш… да напишеш бележка — предложи Йонеса. — И после да я пуснеш в нечия пощенска кутия.

— Да бе, да — нахъса се Кърсти. — И какво ще им напишем? „Излезте на дълга разходка“? Или „Сложете си по-твърдичка шапка“?

Забеляза как я гледаше Джони и млъкна.

— Извинявай. Не исках да кажа това.

— Клатето! — възкликна Йонеса.

Обърнаха се. Клатето се носеше откъм улицата. Това, бягането, му струваше доста мъки на Клатето, но хукнеше ли веднъж, внушаваше ужасяващото впечатление, че нищо на света не може да го спре.

Забеляза ги и смени посоката.

— Ух как се радвам да ви видя! — изпухтя той. — Давайте да се омитаме оттука! Някаква откачалка ме преследва от върха на хълма чак дотука. И крещи по мене, че съм бил шпионин.