Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Стреля ли по тебе? — попита Бигмак.

— Замеряше ме с камъни!

— Ха! А МЕНЕ ме стреляха! — наду се Бигмак.

— Добре — обади се Кърсти. — Събрахме се всичките. Да вървим.

— Нали ЗНАЕШ, че не знам как! — възкликна Джони. Торбите си бяха там, в количката. Отпред на една метална пластина беше изписано „Пазарувайте в Теско“. Вероятно господин Теско е бил собственик на някоя мъничка тукашна бакалничка, замисли се трескаво Джони. Или още не се е родил.

— Става с мисъл — обади се Кърсти. — Няма как да е иначе. Отиваш там, където си го намислиш.

— О, хайде бе! — обади се Йонеса. — Че то това е все едно магия!

Джони пак се втренчи в количката.

— Мога да… да пробвам.

По съседната улица премина полицейска кола.

— Я да отидем на някое по-скришно място — предложи Йонеса.

— Добра идея — смънка Бигмак.

Застлана със сгурия пътечка заобикаляше малката църквица и извеждаше при няколко струпани кофи за боклук и купчина увехнали цветя. Имаше и малка зелена вратичка. Много лесно се отвори.

— Едно вре… по тия времена не са заключвали църквите — отбеляза Йонеса.

— Но там вътре нали има сребърни свещници и не знам си к’во? — учуди се Бигмак. — Всеки може да си влезе и да ги гепи!

— Недей — обади се Джони.

Затътриха количката в една задна стаичка. Вътре имаше едно магаре за дърва със самовар отгоре му, купчина опърпани молитвеници и горе-долу нищо друго, освен миризмата на стара бродерия, политура за мебели и застоял въздух, известна като аромата на светостта. Никъде нямаше и помен от сребърни свещници…

— Бигмак! Веднага го затваряй този шкаф! — изкомандва Йонеса.

— Ама аз само гледах…

Джони се втренчи в торбите. Добре, помисли си той. Да речем, че са пълни с време. Тъпа идея. В края на краищата, бая малки торби са…

Но, от друга страна, колко ли място заема времето?

Може би е пресовано… нагънато…

Госпожа Тахион си събира време, така както другите бабички си събират канап? Егати тъпотията. Да, обаче…

Нещо забоботи. Виноват се беше изтегнал в количката и си мъркаше доволно.

Джони хвана една торба за гърлото и я вдигна внимателно. Беше топла и той беше сигурен, че мърда лекичко в ръката му.

— Сигурно няма да стане — обади се той.

— Да се хванем ли за количката? — попита Йонеса.

— Според мен не. Отде да знам! Вижте какво, вие всичките сигурни ли сте? Защото аз всъщност не знам какво правя!

— Да, ама ти открай време не знаеш какво правиш, нали така? — възрази Кърсти.

— Точно така — подкрепи я Йонеса. — Така че вече си натрупал много опит.

Джони затвори очи и се опита да мисли за… 1996.

Мисълта се промъкна в ума му някъде изотвън. Това не е време, а МЯСТО.

Място, където макетът на космическата совалка виси от тавана на червен вълнен конец, защото черният канап ти се е свършил.

А по макета е размазано лепило, защото ти все ще я оплескаш.

Място, където майка ти пуши много и все наднича през прозореца.

Място, където дядо ти по цял ден гледа телевизия.

МЯСТО, КЪДЕТО ИСКАШ ДА БЪДЕШ.

Краищата на мисълта му взеха да се разръфват. Сети се за тапетите с Томас Танка и за лампата с Мистър Мъжага и накрая те се приближиха толкова, че кажи-речи можеше да ги близне, ако поиска.

Отвори очи. Образите продължаваха да го обкръжават, приятелите му приличаха на призраци. Отвори торбата — съвсем мъничко.

Клатето преглътна.

— Ъъ…

Обърна се. А после, ей тъй за всеки случай, надникна изпод масата.

— Ъъъ… хора? Джони? Бигмак? Йонес? — Преглътна пак… но понякога на човек просто му се налага да застане лице в лице с неприятните факти и той храбро продължи: — Ъъ… Кърсти?

Никой не му отговори. И как да му отговори, като там нямаше жива душа.

Беше останал сам-самичък със самовара.

— Ей, ама аз даже се бях хванал за количката! — протестира той. — Ойларипи! Тука съм! Много смешно, ха-ха-ха, а сега майтапа настрана, става ли? Хора? Джони? Зарязали сте ме тука! Хубаво, вързах ви се, добре. Край с шегичките, ха-ха-ха-ха, нали? Моля ви се!

Отвори вратата и огледа сенчестия двор.

— Знам, че го правите само за да ме дразните. Е, не става номерът! — изхленчи той.

После се върна и седна на една пейка с ръце в скута.

След малко измъкна мръсна хартиена носна кърпичка и си издуха носа. И тъкмо се канеше да я хвърли, спря се и вторачи гневен поглед в нея. Вероятно това беше единствената хартиена носна кърпа В ЦЕЛИЯ СВЯТ!

— Видях ви, че ме гледате! — подвикна той, но някак неуверено. — Ще изскочите всеки миг, знам ви аз. Не съм ви се вързал, да знаете. Щото на мене хич не ми пука, нали разбирате. Хайде сега всички да си ходим и да хапнем по хамбургер, а? Добра идея, нали? Вижте к’во, да ви кажа, имам пари, ще черпя по един, а? Ей? Или да скочим до китайския ресторант и да си вземем за в къщи…