Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Защо, нещо не е наред ли? — попита студено Йонеса.

— Ами… неее…, разбира се, че не, но това не е много характерно за хора с твоя…

Йонеса я остави да се погърчи малко и додаде:

— Ръст?

Думата се стовари като гира. Кърсти си затвори устата.

— Да — хлъцна тя.

Още една жена излезе навън — съседката на онази, дето си търкаше прага, и започна да търка СВОЯ праг.

— И какво ще ПРАВИМ? — обади се Кърсти.

— Чакай, мисля — отвърна Йонеса.

Нейде в далечината звънна камбана и продължи да звъни.

— И аз мисля — обади се Джони. — И ето какво се сетих: не сме виждали Бигмак от цяла вечност.

— Много хубаво — обади се Кърсти.

— Не е изключено да си е навлякъл някоя беля — поясни Джони.

— Какво искаш да кажеш с това „не е изключено“? — попита Йонеса.

— Клатето, и него не сме го виждали — продължи Джони.

— О, нали го знаеш Клатето. Сигурно се скатава някъде.

Още една жена излезе пред дома си от другата страна на улицата и се включи в конкурса за най-излъскан праг. Кърсти се изправи.

— Защо се държим като пълни нещастници? — попита тя.

— Нали сме хора от деветдесетте! Все трябва да можем да измислим нещо! Можем да… да…

— Да се обадим на Адолф Хитлер — предложи Йонеса.

— Не помня телефона му, ще ме прощавате, но в швабския указател НЯМА КАК да не го пише.

Джони се взираше мрачно в количката за пазаруване. Не бе очаквал, че пътуването във времето ще се окаже толкова мъчно нещо. Сети се за всички онези пропилени учебни часове, през които е могло да му обяснят как например се действа, ако някоя откачалка ти натресе количка, пълна с време.

Но в училище човек не можеше да научи нищо, което да му е от полза в реалния живот. Вероятно в нито един учебник не се обясняваше какво да правиш, ако излезе, че комшията ти е Елвис Пресли.

Погледна надолу по „Парадайс Стрийт“ и усети как Времето струи покрай него. Йонеса и Кърсти се стопиха в далечината. УСЕЩАШЕ, че са там, ала ефирни като сън — а светлината на деня угасна, футболистите се прибраха, духна вятър, от югозапад заприиждаха облаци, градът заспа, бомбардировачите долетяха от изток и над къщите, нивичките, хората, нарисуваната с тебешир футболна врата и хубавите чисти бели прагове рукна огнен дъжд…

Капитан Харис въртеше в ръце часовника на Бигмак.

— Невероятно — обади се той. — А тука пише „Произведено в Япония“.

— Злодейски хитро — обади се сержантът.

Капитанът вдигна транзистора.

— Пак японски — отбеляза той. — Защо? Защо го пишат това отзад? Ето, виж тука. Произведено в Япония.

— Аз пък си мислех, че те произвеждат само ориз — рече сержантът. — Така разправяше баща ми. Ходил е там.

Капитан Харис набута едната миниатюрна слушалчица в ухото си и натисна някакво копче. Вслуша се в свистенето, на чиято честота след четирийсет и осем години щеше да се чува радио Блекбъри, и кимна.

— Прави НЕЩО. — Той докосна с палец копчето за сменяне на станциите и примига.

— Хоум Сървис! Ясно като камбана!

— Можем да го отворим като нищо — обади се сержантът.

— Не — възрази сержант Харис. — Трябва да го изпратим в Министерството. Да го погледнат мъжете в бяло. Откъде да намерим такива клапи, че да му паснат? Къде му е антената?

— Миниатюрни краченца — обади се сержантът.

— Какво?

— Така разправяше татко за японките. Имали миниатюрни краченца. Може пък и ръцете им да са дребни. Абе, просто ми хрумна. — Сержантът се опита да поразшири технологичните си разсъждения. — И да ги бива да правят разни дреболийки? Нали разбираш, като кораби в шишета например.

Капитанът върна транзисторчето в кутията.

— Виждал съм как ги правят — продължаваше сержантът, който все още гореше от желание да помогне с нещо. — Взимаш значи едно шише и после голяма макара от много тънък конец…

— Този тук е най-добрият актьор, който някога съм виждал, да знаеш! — прекъсна го капитан Харис. — Направо като нищо ще си те заблуди, че си е най-обикновено глупаво момченце! Ама тия неща тук… Направо не мога да повярвам. Всичко е толкова… странно.

— Пратили сме цялата полиция подире му — рече сержантът. — А пък инспекторът извика армията от Уест Ъндъртън. За нула време ще го хванем.

Капитанът залепи кутията с тиксо.

— Искам това да се охранява — нареди той.

— Ще го наглеждаме в главната канцелария.

— Не. Искам да е на сигурно място.

— Добре, има една празна килия. Всъщност тя в момента е заета, но скоро ще се освободи.

— Не. Нещо по-сигурно.