Тери Пратчет - Джони и бомбата

Сержантът се почеса по ухото.

— Ами шкафът за загубени вещи… — рече най-накрая той. — Обаче вътре има много важни…

— Шкафът за загубени вещи! Вие сейф нямате ли?

— Нямаме.

— Ами какво ще стане, ако намерите британската кралска корона в канавката?

— Тутакси ще я приберем в шкафа за загубени вещи — не се поколеба дори за миг сержантът. — И после ще звъннем на краля. Виж сега, вратата е много здрава и дебела и има само един ключ, който е у мен.

— Добре тогава, извади каквото има там вътре и го сложи в някоя килия, а кутията заключи в шкафа.

— На главния инспектор това няма да му хареса. Изгубените вещи са много важно нещо.

— Кажи му, че ще му съдействаме най-приятелски, или ако предпочита, началникът на полицията ще му звънне след две минути. — Капитан Харис положи ръка върху слушалката. — Е, кое си избираш?

Сержантът беше видимо притеснен.

— Сериозно ли говорите, сър?

— О, да!

— Това нещо няма да рече „бум“ или нещо такова, нали?

— Не съм много сигурен. Според мен не.

Пет минути по-късно сержантът слезе долу при килиите с отчаяна физиономия, нарамил всичко, което извади от шкафа. Остави го на една пейка в коридора и бръкна в джоба за ключа. После дръпна капандурата на вратата на една килия.

— Добре ли си, бабче?

— Така си мислиш ти! Къв син молив бе? Ама момчето си го бива, нали така, гусин Шадуел?

— Да, да — рече сержантът и отвори вратата.

Старицата седеше на леглото. Беше толкова дребничка, че краката й висяха цяла педя над земята. В скута й се беше изтегнал котарак. Щом видя сержанта, котаракът изръмжа — бавно, все по-силно ръмжене, което предполагаше, че само някой да се пробва да му посегне, ще има дълго да си ближе раните.

Сержантът отдавна вече беше спрял да се чуди как така тоя котарак успява да се промъкне в килиите. Всеки път се случваше така. Прозорците бяха прекалено тесни, през вратата съвсем сигурно нямаше как да мине, но всеки път, когато приберяха бабичката, на сутринта котаракът се оказваше при нея.

— Закуси вече, а?

— Скариди от хиляда години — отвърна щастливо госпожа Тахион.

— Добре. Значи сега идваш с мен. Времето днес е много хубаво — рече сержантът.

— Светии ми бе, сополанко — изправи се госпожа Тахион и послушно закрета след него.

Сержантът поклати тъжно глава. Старицата се повлече подире му през двора на участъка, където под брезента, който сержантът беше метнал отгоре и предната вечер, чакаше телена количка, натоварена с торби.

Госпожа Тахион я погледна.

— Никой нищичко ли не е свил? — попита подозрително тя.

Такава си е, помисли си сержантът. Гледаш я, луда за връзване, а после изведнъж ти резне някое изречение, както бръснач — коприна.

— Хайде пък и ти, миличката ми, като че някой ще ти барне тия… — рече той с възможно най-любезния тон.

— Трупнеш ли точки, печелиш наградата. Фуражки с фуражки.

Сержантът бръкна под количката и извади чифт ботуши.

— На майка ми са — обясни той. — Искаше да ги изхвърли, ама аз си рекох, кожата още си я бива…

Госпожа Тахион ги грабна от ръката му. Само за секунди те се намериха някъде сред струпаните в количката торби.

— Малък номер са за мъж — обяви госпожа Тахион.

— Да, шести номер са — рече сержантът.

— Ах, Бисто. Животът е страхотно нещо, ако не му се даваш, ама то сега те вече са турили там мост.

Сержантът погледна количката.

— Хич не ми го ражда главата откъде го мъкнеш всичкото това — рече той. — От какво са направени тия торби бе, мойто момиче? Прилича ми на гума ли, на що ли…

— Обли Обли Об. Бииииип! — обади се госпожа Тахион. — Казах им аз, ама кой ще ти слуша някакъв си чайник к’ви ги дрънка! Уха!

Сержантът въздъхна, бръкна в джоба си и извади петаче.

— Вземи си едно чайче и кифла — подаде й го той.

— Фуражки с фуражки. Така си мислиш ти — рече госпожа Тахион и го пое.

— А, няма нищо.

Сержантът тръгна обратно към полицейския участък. Беше СВИКНАЛ с госпожа Тахион. В студените нощи понякога чуваше как на стъпалата отвън издрънчава бутилка от мляко. Технически погледнато, това си беше престъпление и означаваше, че госпожа Тахион си търси топло местенце да пренощува.

Не през ВСЯКА студена нощ обаче. Това го озадачаваше, ала грешка нямаше. Миналата зима клинчът се задържа доста дълго време и момчетата вече бяха започнали да се притесняват. Направо си отдъхнаха, когато чуха дрънченето на строшено стъкло и бойния вик „Казах им аз! Така си мислиш ти!“. Госпожа Тахион току се появяваше и току изчезваше, никой не я знаеше откъде идва и нямаше как да разберат къде ходи…