Тери Пратчет - Джони и бомбата

Млъкна и се огледа точно като човек, току-що осъзнал, че ще мине много, много време, преди в тоя град да се появи кьорав бобен кълн. Или пък хамбургер, като става дума. Тук сигурно единствените неща за ядене бяха мръвки, риба и други такива гадости.

— Добре де, стига вече, хайде излитайте…

Една муха се размърда на перваза и започна разсеяно да се блъска в стъклото.

— Вижте какво, вече не е смешно.

Нещо се размърда зад гърба му и той доби определеното усещане, че там, където преди нямаше никой, сега се е появил някой.

Клатето се обърна и на лицето му цъфна огромна усмивка на облекчение.

— Ха на бас, че сте си помислили, че съм ви се вързал… КАКВО?!

Групата по аеробика за жени над петдесет беше във вихъра си. Инструкторката отдавна беше зарязала всякакви очаквания дамите да изпълняват упражненията заедно с нея и просто ги юркаше с надеждата, че хората правят каквото могат и по възможност няма да вземат да се гътнат точно насред салона.

— Наклон, и два, и три… напрегнете се докрай, госпожице Уиндекс. И раз, и два, и… Какво?!

Тя примига на парцали. Джони се огледа.

След десетина минути здрава аеробика, групата не беше от най-наблюдателните. Всъщност една-две дами се дръпнаха да направят място на новодошлите.

Инструкторката се поколеба. Бяха я възпитали с идеята за здравия дух в здраво тяло и тъй като беше сигурна, че тялото й е здраво, заключи, че не е възможно групичка хлапета и претоварена количка за пазаруване да цъфнат изведнъж в дъното на залата в бившата църква. Сигурно Току-що са влезли, реши тя. Там всъщност нямаше врата, налагаше се да признае, но без съмнение хората не можеха да се появяват ей тъй на, от въздуха.

— Къде сме? — прошепна Кърсти.

— На същото място — отвърна й шепнешком Йонеса. — По друго време!

Сега дори и някои от по-тежкоподвижните любителки на фитнеса бяха успели да наваксат. Цялата група бе спряла, всички се бяха извърнали назад и ги зяпаха с интерес.

— Ами кажете нещо де! — сръчка ги Кърсти. — Всички ни гледат!

— Ъъ… това курсът по грънчарство ли е? — попита Джони.

— Какво? — удиви се инструкторката.

— Търсим групата за начинаещи по грънчарство — обясни Джони. Доста идиотски прозвуча, но в Блекбъри като че всяка зала, колиба и дупка си запълваше времето с хора, които се занимаваха с от шантави по-шантави хобита или най-усърдно учеха руски.

В погледа на инструкторката просветна нещичко. Тя се вкопчи в познатите думи като певец в микрофон.

— Те са в четвъртък — обясни тя. — В залата на Червения кръст.

— О, така ли? Ние вечно все нещо ще объркаме — извини се Джони.

— Да бе, и всичката тая глина я мъкнахме чак дотука — добави Йонеса. — Кофти работа, а, Бигмак?

— Не ме гледай МЕНЕ — обади се Бигмак. — Мене ме гърмяха!

Инструкторката гледаше ту единия, ту другия.

— Ъъ. Мда. Е, понякога в курса за начинаещи по грънчарство става много щуро — обади се Джони. — Давайте да си ходим.

Всички затикаха количката. Тела по анцузи услужливо отскачаха да й сторят път, докато тя скърцаше през залата. После тя отскочи от прага и се стовари във влажния двор.

Джони бутна вратата да се затвори и се ослуша.

— Е, хайде… И раз, и два, и три, и…

Изправи се. Невероятно беше как реагират хората. В Блекбъри биха приели съвсем спокойно и десетокраки извънземни, ако рекат да питат къде е пощата и после се оплачат от лошото време. Хората просто си имаха някакъв начин да не виждат онова, което здравият разум им подсказва, че не могат да виждат.

— На бас, че нещо се е изпортило — обади се Бигмак.

— Ъъ… — понечи да каже нещо Йонеса.

— Не, НЯМА КАК да не са деветдесетте — забеляза Кърсти. — Това е единственият период в човешката история, когато няма да те изгорят на кол, задето си облякъл анцуг в съчетанието зелено и лилаво, нали така?

И пред тях се издигаше грамадата на спортния център. Преди пет минути, помисли си Джони, преди пет минути МОЕ ВРЕМЕ там имаше улица. Ха проумей го де!

— Ъъ… — обади се пак Йонеса.

— СТРЕЛЯХА по мене! — продължаваше Бигмак. — С истински куршум! Чух го как се заби в стената бе!

— Ъъ… — повтори Йонеса.

— Ох, на тебе пък какво ти става? — възкликна Кърсти.

— Ъъ… къде го наш Клати?

Огледаха се.

— О, не… — изстена Джони.

Бяха се обезклатили.

— Аз там не се връщам! — дръпна се назад Бигмак. — Да ме гръмнат пак, дума да не става!

— Няма как пак да се е отнесъл нанякъде, нали? — попита Кърсти.

— Не — отвърна Джони. — Там трябва да е останал!