Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Не е честно! — възмути се Кърсти. — Ти си ги мамил!

— Не разбирам защо — отвърна Клатето. — Хората направо изумяваха, че им се връзвам на акъла, защото всички други ги мислеха за луди. Натрупах пари, но пък и те също.

— Милионер ли си? — попита Бигмак.

— О, не. Милионер бях през петдесет и пета. Сега съм милиардер май. — И той пак щракна с пръсти.

Шофьорът в черно, който безшумно бе застанал зад тях, пристъпи напред.

— Милиардер съм, нали така, Хиксън?

— Да, сър Джон. Мултимилиардер.

— Така си и мислех. И май си имам някакъв остров, не знам къде си. Как му се викаше пък на него… Абе май Тасмания беше.

Клатето пак се потупа по джобовете и най-накрая измъкна сребърно калъфче. Отвори го, изтръска две бели хапченца и ги глътна. Намръщи се и отпи от водата.

— Не си и докоснал още сандвича — забеляза Джони.

— О, аз го поръчах само за да се сетите кой съм — отвърна Клатето. — Не ми дават да ги ям. Мили боже, на диета съм! Никакъв натрий, никакъв холестерол, малко белтъчини, никаква захар. — Той въздъхна. — Че то май чашата вода си е живо кулинарно предизвикателство на тоя фон.

Управителят на заведението най-после бе събрал кураж да се приближи до масата.

— Сър Джон! — започна той. — Такава чест е за нас…

— Да, да, благодаря, а сега ме остави на мира, моля те, говоря с приятелите си. — Клатето млъкна и се усмихна гадничко. — Бигмак, картофките бива ли ги? Хрускат ли? Ами млечният шейк, Йонес? Докарва ли го на гъстота?

Момчетата погледнаха управителя — изведнъж той бе заприличал на човек, който се моли на бога за всички онези, на които им се налага да работят. На ревера му беше бодната табелка с надпис „Казвам се КИЙТ“.

— Ъъ… бива ги — рече Бигмак.

— Гот е — кимна Йонеса.

КИЙТ им се ухили облекчено.

— Винаги са добри — рече Йонеса.

— Очаквам, че и занапред ще са добри — рече Бигмак.

КИЙТ закима припряно.

— Ние идваме тука почти всяка събота, общо взето — подсказа му Бигмак. — Ако искате, ще ги дегустираме редовно.

— Благодаря ти, Кийт, свободен си — рече Клатето и след като Кийт бързо-бързо изчезна, намигна на Бигмак.

— Абе знам, че така не бива — рече той, — но това май е единственото забавление, което ми е останало.

— Защо дойде тук? — попита тихо Джони.

— Нали знаеш, не можах да се сдържа да не направя една малка проверка — продължи Клатето, без да му обръща внимание. — Реших, че ще е… интересно… да се видя как пораствам. Без да се меся, естествено. — Той престана да се усмихва. — И открих, че изобщо не съм се родил. Никога не съм се раждал. Нито пък баща ми. Майка ми живееше в Лондон и беше женена за друг. Това са то парите. Можеш да си купиш една камара частни детективи.

— Глупости — намеси се Кърсти. — Нали си ЖИВ.

— О, да — рече Клатето. — Родил съм се. В друго време. В онзи крачол на времето, в който сме се родили всички ние.

А после съм се върнал назад във времето заедно с всички вас и… нещо се е прецакало. Не съм сигурен какво. Та ми се наложи после да се прибирам по дългия път. Пеш, така да се каже.

— Убедена съм, че в това няма никаква логика — заупорства Кърсти.

Клатето сви рамене.

— Според мен времето няма кой знае колко общо с логиката — рече той. — То се увива около хората. И сигурно е пълно с висящи краища. Кой е казал, че не може да е тъй? Понякога висящите краища са нещо много необходимо. Ако не беше така, яденето на спагети щеше да е едно крайно унизително преживяване. — Той се изкикоти. — С много учени съм говорил по въпроса. Тъпаци с тъпаци. Идиоти бе! Времето е вътре в ума ни. Всеки глупак може да го проумее…

— И си болен, нали? — прекъсна го Джони.

— Много ли си личи?

— Само гълташ хапчета, пък и дишането ти не е както трябва.

Клатето се усмихна пак. Но този път усмивката му никак не беше весела.

— Страдам от живот — съобщи той. — Обаче съм на път да се излекувам окончателно.

— Виж сега — обади се Кърсти с тон на човек, който въпреки всичко се опитва да бъде разумен. — Нямахме намерение да те зарязваме там. Щяхме да се върнем. ЩЕ се върнем.

— Ами добре — кимна Клатето.

— Ти нищо ли нямаш против? Защото, така де, ако се върнем, ти няма да съществуваш, нали така?

— Ще съществувам. Някъде — отвърна Клатето.

— Точно така — подкрепи го Джони. — Всичко, което се случва… после си остава такова, станало. Някъде. Съществуват много паралелни времена.

— Ти все едни такива ги измисляше — рече Клатето. — Спомням си те. Такова въображение имаш, че чак прелива извън главата ти. А сега… кое беше другото? О, да бе. Май трябва да ви дам това.