Тери Пратчет - Джони и бомбата

Сержантът го изгледа на кръв, но попита далечния Стикърс.

— Казва, че да — предаде той. — Казва, че…

— Благодаря. Кажи му да бъде готов в случай, че… Не, хайде да не прибързваме… Просто му благодари.

После се обърна към тях и попита:

— Колко време имаме?

— Три минути — обади се Джони.

— Можем ли да се качим на покрива, сержант?

— Де да знам, ма то…

— Има ли друга сирена в града?

— Има една трошка, дето едно време я използвахме, ама…

— Къде е?

— Под пейката в шкафа за загубени вещи, ама…

Изскърца кожа и изведнъж в ръката на капитана се озова пистолет.

— После ще се разправяме — рече той. — Докладвай по мой адрес на когото си искаш. Но точно сега или ми дай ключовете, или отключи тоя проклет шкаф, щото иначе аз ще стрелям в ключалката. А пък открай време искам да пробвам как е, имай ми вяра.

— Вие нали не ВЯРВАТЕ на тези деца?!

— Сержант!

Сержантът изведнъж се паникьоса и взе да бърка из джобовете си. После припна към шкафа.

— Значи ни ВЯРВАТЕ? — учуди се Кърсти.

— Не съм много сигурен — отвърна капитанът, докато сержантът измъкваше от шкафа нещо голямо и тежко. — Благодаря, сержант. Давайте да я измъкнем навън. Не. Изобщо не съм сигурен, госпожичке. Но на онзи часовник може би вярвам. И освен това… ако греша, то после просто ще изглеждам като глупак, и да ви кажа, сержантът хич няма да се церемони с вас. Но ако съм прав, това тук няма да се случи. — Той размаха вестника.

Бигмак лежеше проснат на земята, а Клатето го беше затиснал отгоре. Клатето можеше и да не умее да се бие, но пък умееше да тежи.

— Махни се от мене! — изпъшка Бигмак и заразмахва крайници. Да прилагаш гадни удари от уличния бой върху Клатето беше все едно да бъхтиш възглавница.

— През деветдесет и шеста съм все още жив, нали? — рече Клатето. — Защото все пак съм се родил, така ли? Значи, дори и да не се върна назад във времето, през деветдесет и шеста пак ще съм жив, нали така? Бас ловя, че знаете нещо за мен!

— Не, не, не, хич даже не сме се виждали!

— Значи съм жив, а? И ЗНАЕТЕ нещо, така ли?

— Махни се бе, не мога да дишам!

— Хайде де, кажи!

— Ти не трябва да знаеш какво ще стане!

— Кой ти го каза?

Зад него се разнесе кански вой. Клатето се извърна, Бигмак погледна нагоре.

Котаракът Виноват се беше изтегнал мързеливо върху количката. Прозя се, скочи от торбите, тръгна уверено покрай покритата с мъх стена с потайната си диагонална стъпка и изчезна зад ъгъла.

— Къде ли отиде? — попита Клатето.

— Отде да го знам? Махни се от мене!

Момчетата последваха котарака. Май тяхното присъствие изобщо не го притесняваше, Виноват спря пред църковната врата и легна, протегнат напред предни лапи.

— За пръв път го виждам да слиза от количката — рече Бигмак.

И тогава се заслушаха. Нищо.

Едва доловимите градски шумове продължаваха да се чуват. Някъде задрънка кръчмарско пиано. Отвори се врата и се разнесе смях. Една кола премина много бавно в далечината. Но изведнъж звуците сякаш започнаха да идват МНОГО ОТДАЛЕЧ, сякаш от тях ги делеше дебела невидима стена.

— Нали знаеш, ония бомби… — обади се Клатето, без да откъсва поглед от котарака.

— Какви бомби?

— Бомбите, дето Джони все за тях приказва.

— Е, та?

— Спомняш ли си по кое време рече, че са паднали? Май наближава…

— Направо супер! Никога не съм виждал бомбардировка — рече Бигмак.

Виноват започна да мърка много силно.

— Ъъ… Нали знаеш, сестра ми живее в Канада — рече Клатето с тревожен глас.

— Е, та? Тя пък какво общо има?

— Ами… Веднъж ме прати картичка. На нея имаше една скала, към която индианците подкарвали стадата бизони, да ги убиват на нея.

— Ей, чудничко нещо е това географията!

— Да, ама… значи имало един индианец, който се чудел как ли изглежда отдолу цялата тая работа, и затова скалата се казва Треснатата глава. Истина ти казвам.

И двамата се обърнаха и погледнаха параклиса.

— През деветдесет и шеста това нещо си е тука — отбеляза Бигмак. — Искам да кажа, няма да го бомбят…

— Да, но не мислиш ли, че ще е по-добре да минем, тъй де, отзад…

Сирена изви и замлъкна.

Откъм „Парадайс Стрийт“ се носеха слаби шумове. Някой сигурно бе дръпнал черната завеса, защото за миг проблесна светлина. Друг пък се развика откъм задните дворове.

— Страхотно! — обади се Бигмак. — Само пуканки си нямаме.

— Но това ще се случи на живи хора! — възкликна Клатето, като в живите хора включваше и себе си.

— Няма, щото пуснаха сирената. Всичките са се изпокрили в бомбоубежищата. Тъкмо там е целият номер. Пък и тъй де, нали и без това е щяло да се случи? Какво искаш, история. Все едно да се върнеш в 1066 и да наблюдаваш битката при… при нам к’во си. Пък и не ти се случва често да видиш как попиляват цяла консервна фабрика.