Тери Пратчет - Джони и бомбата

Кърсти се наведе към него.

— О, да — рече тя. Е? Наистина прилича на Клатето. Е, и какво?

Джони се загледа през прозореца.

— Исках да кажа — рече той, — този на снимката е Клати! Не си ли спомняш?

— Какво да си спомням?

— Ами… вчера…

Тя набърчи чело.

— Не ходихме ли на някакъв купон?

Сърцето на Джони се сви.

Всичко се нарежда, помисли си той. Точно това му е най-ужасното на пътуването във времето. Връщаш се на друго място. Връщаш се там, където, първо на първо, никога досега не си бил. А не у дома.

Защото ТУК никой от живеещите на „Парадайс Стрийт“ не беше загинал. Значи тук е мястото, където не съм искал да се връщам пак в четирийсет и първа. И не съм се върнал. Другите също. Когато снимката е била направена, ние сме били там, но сега пък сме тук и никога не сме ходили там. Значи те не си спомнят, защото няма какво да си спомнят. Тук вчера сме правили нещо друго. Мотали сме се. Купонясвали сме си.

Тук той си спомняше неща, които никога не са се случили.

— Твойта спирка идва — подсети го Кърсти. — Добре ли си?

— Не — отвърна Джони и слезе от автобуса.

Пердашеше як дъжд, но въпреки това той отиде да провери дали количката е там, където я беше оставил. Нямаше я. От друга страна, тя може и никога да не е била там.

Качи се в стаята си. Чуваше как дъждът барабани тежко по покрива. Беше хранил смътни надежди, че в този свят той ще е по-друг човек, но всичко си беше на мястото: същата тази спалня, същата тази кочина, същата тази совалка, увиснала на червения вълнен конец. И материалите за реферата, пръснати по цялото бюро.

Седна на леглото и се загледа в дъжда. Усещаше във въздуха сенките, които се рееха по кьошетата.

Беше загубил някъде вестника на госпожа Тахион. Ей това беше доказателство и половина. Но никой друг нямаше да повярва.

Спомняше си всичко — дъжда над пустошта, гръмотевичната буря, как цялото тяло го сърбеше, докато тичаха през времето — и всичко това не се беше случвало никога. Не съвсем. Нормалното, скучно ежедневие отново си бе потекло в руслото.

Джони заровичка из джобовете си. Само да можеше да намери нещо…

Пръстите му напипаха парче картон…

Гласовете с австралийски акцент, които се чуваха от долния етаж, предполагаха, че дядо му си е в къщи. Той се помъкна надолу към малкия хол.

— Дядо?

— Да? — обади се дядо му. Гледаше „Тайфата“.

— Нали се сещаш, през войната…

— Да?

— Нали ми каза, че преди да постъпиш в армията, си служил на нещо като наблюдателен пост за самолети…

— Медал ми дадоха — отвърна дядо му. Грабна дистанционното и изключи телевизора, а такова нещо просто не можеше да го бъде. — Ама аз не съм ли ти го показвал? Трябва да съм!

— Май не — отвърна Джони с възможно най-дипломатичния си тон. Преди дядо му вечно го скастряше да не го занимава с глупости.

Дядо му бръкна под стола. Там имаше стара плетена кутия за шивашки принадлежности, която навремето беше на баба му. Тази кутия много отдавна не беше виждала памук и игли. Беше пълна със стари изрезки от вестници, ключове, които не ставаха за никоя врата, марки по пени и половина от старите пари и всякакви други работи, които се търкалят по затънтените кьошета на къщите, в които от сума време живеят хора. Най-накрая, след дълго пъшкане, дядо му извади оттам малка дървена кутийка и му я подаде.

— Разправяха, че така и не са разбрали как съм го постигнал — рече той гордо. — Но господин Ходър и капитан Харис се застъпиха за мен. О, да. Трябва да е било възможно, тъй рекоха, инак как съм щял да го направя? Телефоните ги тресна гръм, моторът не щя да запали, колкото и да му вряска Ходър, тъй че се наложи аз да тичам чак до града. Та ми го дадоха тоя медал, щото те се застъпиха за мене.

Джони въртеше сребърния медал в ръцете си. Вътре в кутийката имаше и пожълтяло листче хартия, върху което нещо бе напечатано много лошо на машина, на която години наред не й бяха сменяли лентата.

— Храбрите действия… — прочете той — … осигурили безопасността на жителите на Блекбъри…

— След войната ме търсиха някакви от олимпийския комитет — обади се дядо му — Но аз им казах, че не ща.

— А как си го направил?

— Казаха, че сигурно нечий часовник не е бил верен — обясни дядо му. — Знам ли! Просто тичах като изоглавен и това е. Да си кажа правичката, сега вече малко ми се губи…

Той прибра медала обратно в кутийката. До него, прихванато с ластик, кротуваше тесте карти.

Джони го извади и махна ластика.

По картите бяха изрисувани самолети.