Тери Пратчет - Джони и бомбата

Джони бръкна в джоба си и извади петицата спатия. Не беше чак толкова опърпана като другите, но нямаше никакво съмнение, че е точно от това тесте. Той я плъзна под ластика и върна тестето в кутията.

Двамата с дядо му седнаха и известно време се гледаха един друг. Не се чуваше никакъв звук, освен тропането на дъжда и тиктакането на будилника върху камината.

Джони усети как времето се затяга около тях, плътно като кехлибар…

После дядо му примига, сграбчи дистанционното и го прицели в телевизора.

— Както и да е, оттогава изтече много вода — рече той и това беше.

На вратата се позвъни. Джони се спусна към хола. Звънецът отново иззвъня настоятелно. Джони отвори.

— О — рече той мрачно, — здравей. Кърсти…

Дъждът бе прилепил перчема й към челото.

— Тичах дотук от следващата спирка — съобщи тя.

— О… Защо?

Тя му подаде едно лукче от туршия.

— Намерих го в джоба си. И… си спомних. Ние наистина сме се върнали там.

— Не сме се върнали — обясни Джони. — По-скоро сме отишли на друго място. — Възторгът се надигаше в гърдите му като голям розов облак. — Влизай.

— Всичко си спомних. Даже и киселите краставици.

— Браво!

— Трябваше да ти го кажа.

— Точно така.

— Мислиш ли, че госпожа Тахион ще си намери котарака?

Джони кимна.

— Където и когато и да се намира той.

Сержантът и войникът се надигнаха от земята и тръгнаха към развалините на къщата, като се олюляваха.

— Горкичкото бабе! Горкичкото бабе! — завайка се сержантът.

— Според тебе имала ли е време да се измъкне?

— Горкичкото бабе!

— Тя като че беше близо до стената… — с надежда изпъшка войникът.

— Къщата хвръкна, бе! Ти как я виждаш тая работа?

Запромъкваха се през мокрите развалини на „Парадайс Стрийт“.

— Ох, божке, как ще си плащаме…

— Ти ли ми го казваш! Не трябваше да я оставяш така! Горкичкото бабе!

— Знаеш ли колко сън ни се събира за миналата седмица? Знаеш ли? А в Слейт загубихме ефрейтор Уилямс! Дремваме по пет минутки посред нощ и това е!

Пред тях бе зейнал кратер. Нещо бълбукаше в дъното.

— Тя роднини има ли!

— Не. Никого си няма. От сто години се мотае тука. Баща ми разправя, че я помни от времето, като бил момче — рече сержантът.

Той свали шлема си.

— Горкичкото бабе!

— Така си мислиш ти! Манджа, манджа, манджа, манджа…

Обърнаха се. Кльощава фигура по нощница, наметната със старо палто и нахлузила на главата си вълнена шапка, търчеше по пътя и сръчно лъкатушеше с телената количка между купчините отломки.

— … манджа, манджа…

Сержантът се втренчи във войника.

— Как е успяла?!

— Кажи ми да ти кажа!

— Манджа, манджа, Батман!

Малко по-нататък Виноват куцукаше по забутаните задни улички.

Беше си прекарал интересна сутрин в лов из развалините на „Парадайс Стрийт“, а следобеда го изкара страшно гот сред развалините на консервната фабрика, където имаше доста мишки, някои от които пържени. Хубав ден беше.

Край него Блекбъри отново потъваше в сън.

Все още всичко беше напоено с ужасния мирис на оцет.

По някакво чудо на оцеляването един голям буркан кисело цвекло бе прехвърчал над целия град и се бе приземил здрав, читав и незабелязан насред една цветна леха, а после бе отскочил и се метнал в канавката.

Виноват чакаше до него и се миеше.

След малко той вдигна поглед — иззад ъгъла се чу познатото скърцане, после спря. Една ръка с вълнена ръкавица без пръсти се протегна и награби буркана. Последва сложна серия от скърцащи звуци от отвинтваща се капачка, а после… ами, онзи звук, който се получава, когато някой нагъва туршия, та чак ушите му плющят.

— Уха! — обади се глас и се оригна. — Те с т’ва трябва да хранят войската! Бромид ли? Така си мислиш ти! Майтап ли рече? Че аз за малко трактор да довлача тука бе!

Госпожа Тахион се пресегна и нагласи слушалките под килнатата си шапка.

Почеса се по марлята. Пустата му пущина! Трябваше да намери някой да й я махне. Познаваше една прилична сестра от седемнайсета година.

После прерови джобовете си и измъкна петака, които сержантът й беше дал. Спомняше си как й го даде. Госпожа Тахион помнеше всичко и отдавна беше престанала да се чуди дали онова, което помнеше, вече се е случило или още не е. Приемай живота такъв, какъвто ти идва, това беше нейният девиз. А ако не идва — върви си го довлечи отнякъде.

Миналото и бъдещето бяха едно и също нещо, но човек можеше да си хапне добре за петаче — трябваше само да знае как.