Тери Пратчет - Джони и бомбата

— А пък ТОЙ каза, че ВИЕ сте казали, че ще го изпратите само ако канибалите все още…

— Да, да — побърза да го прекъсне госпожица Партридж. Когато се хвана на тази работа преди по-малко от година, тя беше твърдо убедена, че за всички нередности по света са виновни Големият Бизнес и Правителството. Сега беше дори още по-твърдо убедена, че за всичко е виновен Бигмак.

— Той каза, че сте му скрили шапката…

— Но вие всъщност нищо не ЗНАЕТЕ за госпожа Тахион, нали? — рече социалната работничка. — Тя имаше една количка с боклуци, но май никой не знае къде се е дянала.

— Всъщност… — започна Касандра.

— И аз не знам къде е — отсече Джони.

— Ще ни е от голяма помощ, ако я намерим. Направо да не повярваш какви неща кътат тия хора понякога — обясни госпожица Партридж. — Когато бях в Болтън, там имаше една баба, дето спастряше всяко…

— Ще си изтървем автобуса — прекъсна я Касандра. — Съжалявам, че не можем да ви помогнем, госпожице Партридж. Хайде, Джони. — И тя го задърпа надолу по стълбите.

— Количката всъщност е у тебе, нали! — рече тя. — Сам ми го каза.

— Да, но не разбирам защо някой трябва да й я взема или да ровичка из нея. И на тебе не би ти харесало някой да ти тършува из нещата.

— Майка ми разправя, че госпожа Тахион била омъжена за летец по време на Втората световна, но той не се върнал и тогава тя превъртяла.

— Дядо ми разправя, че той и приятелите му й катуряли количката, когато ТОЙ бил малък. Каза, че го правели само за да я слушат как ще ги навиква после.

Касандра се сепна и се замисли.

— Какво?! На колко години е дядо ти?

— Де да знам. Към шейсет и пет.

— А госпожа Тахион според тебе на колко е?

— Трудно е да се каже, с всички тези бръчки. На шейсет?

— Нещо не ти ли се вижда твърде странно?

— Какво по-точно?

— Ама ти тъп ли си или какво? Излиза, че е ПО-МЛАДА от дядо ти!

— О… ами… може пък да е била някоя друга госпожа Тахион, а?

— Май не е особено вероятно, а?

— Значи искаш да ми кажеш, че тя е на сто години?

— Разбира се, че не. Трябва да съществува някакво разумно обяснение. Като как е дядо ти с паметта?

— Телевизионните предавания най-добре ги помни. Гледаш, гледаш и той току ти каже: „Ей тоя… тоя с костюма играеше полицая в оня сериал, нали се сещаш, с къдравия, преди две-три години, нали се сещаш.“ А ако купиш нещо, вечно ти казва, че едно време, като бил млад, това можело да си го купиш за петак и да ги върнат ресто даже.

— Всички дядовци са така — тросна му се Касандра.

— Извинявай.

— Не си ли погледнал какво има в торбите?

— Не… Но има някои доста странни нещица.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… бурканите с краставиците…

— Е, и какво? Старите хора обичат кисели краставици.

— Да, ама тия са… някак си хем нови, хем стари. Имаше и риба с картофки, увити във вестник.

— Е, и?

— Вече никой не увива рибата и пържените картофи във вестник. Обаче имаха вид на съвсем пресни. Аз ги погледнах, защото ми хрумна, че рибата мога да я дам на котарака, а пък вестника…

Джони млъкна.

Какво ли можеше да каже? Че беше ПОЗНАЛ тази първа страница? Знаеше я дума по дума. Беше я намерил същата на микрофилм в библиотеката, а библиотекарката му я беше преснимала, та да му помогне за реферата по история. Никога не я беше виждал, освен на копието и размазания образ на екрана, и изведнъж — ето ти я разгъната пред него, оплескана с мазнина и оцет, ала без всякакво съмнение…

… НОВА-НОВЕНИЧКА.

— Е, нека поне да погледнем. От това не боли.

Такава си беше Касандра. Когато всички други подходи се проваляха, тя се опитваше да подходи разумно.

Голямото черно бентли летеше по шосето. Пред него и зад него имаше по двама мотоциклетисти, следвани от още една кола, съдържаща известен брой сериозни мъже в костюми, които през повечето време слушаха малки радиоапаратчета и не биха се доверили дори на родните си майки.

Сър Джон седеше самичък на задната седалка на бентлито, сплел пръсти върху сребърната дръжка на бастуна си и опрял брадичка върху тях.

Пред него имаше два екрана, които му показваха най-различни факти и цифри, свързани с неговите фирми по целия свят — предаваха му ги по сателит, също негова собственост. Освен това имаше два факса и три телефона.

Сър Джон седеше и ги зяпаше втренчено.

После се протегна и натисна кончето на интеркома, който го свързваше с шофьора.

Никога не бе харесвал особено Хиксън. Вратът му беше червен. От друга страна, точно сега нямаше с кого другиго да си приказва.