Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Вярваш ли, че е възможно да се пътува във времето, Хиксън?

— Не мога да ви кажа, сър — отвърна шофьорът, без изобщо да се обърне.

— Това са го правили, знаеш ли?

— Щом казвате, сър.

— И са променили историята.

— Ясно, сър.

— Разбира се, ти няма как да го знаеш, защото съществуваш в новосъздаденото време.

— Значи, много хубаво за мене, сър.

— Знаеш ли, че когато променяш времето, възникват две бъдещи реалности, които се развиват успоредно?

— Това май съм го пропуснал в училище, сър.

— Също като чифт панталони.

— Определено си струва да се помисли върху това, сър Джон.

Сър Джон се втренчи в тила на мъжа. Наистина вратът му беше много червен и по него растяха гадни туфички косми. Не той бе наел този човек, разбира се. Имаше си хора, които си имаха хора, които да се занимават с подобни неща. Никога не им беше хрумвало да наемат шофьор, който да се интересува от нещо друго, освен от волана пред себе си.

— На следващия кръстопът завий наляво! — изкомандва сър Джон.

— До Блекбъри има още двайсет мили, сър.

— Прави каквото ти казвам! Веднага!

Колата се подхлъзна, завъртя се и пое по разклонението, а изпод гумите й се вдигна пушек.

— Сега наляво!

— Но насреща идат коли, сър Джон!

— Ако не им са в ред спирачките, какво търсят на шосето тогава?! А така! Видя ли? Хайде сега надясно!

— Ама то това е черен път! Ще ме уволнят!

Сър Джон въздъхна.

— Хиксън, много ми се ще да се отърва от опашката. Ако успееш да ме закараш в Блекбъри сам-самичък, лично ще ти връча един милион лири в брой. Съвсем сериозно ти говоря.

Шофьорът надзърна в огледалото за обратно виждане.

— Ама така кажете, сър! Сега само се дръжте здраво!

Щом колата се шмугна сред високите плетища, и трите телефона зазвъняха.

Известно време сър Джон ги гледа втренчено. После натисна копчето до най-близкия прозорец и един по един ги метна навън.

Последва ги и факсът.

С известни мъки той успя да изкърти и двата екрана и те също литнаха навън, когато се удариха в земята, гръмнаха така, че му доставиха голямо удоволствие.

Сър Джон се почувства значително по-добре.

Автобусът се тътреше по пътя към къщи.

— Няма смисъл да се вълнуваме толкова заради госпожа Тахион — обади се Касандра. — Ако тя наистина от години се подвизава тук като бездомница, чиято покъщнина са единствено тия торби, то значи има куп съвършено приемливи обяснения и няма защо да прибягваме до твърде измислени.

— Според тебе кое обяснение е приемливо? — попита Джони, все още унесен в мисли за загадъчния вестник.

— Ами например тя може да е извънземна.

— Ти на това приемливо ли му викаш?

— Или пък да е атлантка. От Атлантида. Нали знаеш? Континентът, който потънал в морето преди хиляди години. Твърди се, че обитателите му живеели много дълго.

— Можели са да дишат под вода, така ли?

— Не ставай глупав. Отплавали точно преди да потъне и построили Стоунхендж и пирамидите и тъй нататък. Всъщност те били напреднали много в науките.

Джони зяпна насреща й. Това можеше да го очакваш от Бигмак и другите, но не и от Къ… Касандра, на която вече пишеха шестици за следващия клас.

— Не го знаех — призна си той.

— Правителството потулило случая.

— Аха. — Касандра много я биваше да научава всякакви факти, потулени от правителството, особено като се има предвид, че тия факти са били, ами, потулени. Те винаги леко избиваха на окултизъм. Когато преди няколко години покрай градския център се бяха появили следи от гигантски стъпала в снега, бяха възникнали две теории по въпроса. Къ… Касандра твърдеше, че са дело на Снежния човек, а Джони — на комбината между Бигмак и две „Гигантски гумени стъпала, страхотни за купон!!!“, купени от магазина за бъзици на „Пени Стрийт“. Теорията на Къ… Касандра се подкрепяше от толкова много авторитетни източници в прочетените от нея книги, че практически взе връх над тази на Джони, която се основаваше на елементарно лично наблюдение над извършителя. Джони си представи атлантите: всичките — към два метра високи, облечени в древногръцки тоги и със златни коси, напускат потъващия континент с невероятните си златни кораби. А по палубата на един от корабите госпожа Тахион се ръга яростно с количката насам-натам.

Или пък — варварите на Атила, хунския вожд: препускат из равнината, а сред редицата от конници госпожа Тахион яха количката. И лаш — тупва на земята.