Тери Пратчет - Джони и бомбата

Госпожа Тахион си нагласи слушалките и пак подхвана свойто буги-вуги.

— Не мога да повярвам — възкликна Касандра. — Извинете.

Тя смъкна слушалките от вълнената шапка и допря ухо до тях.

— Сестрата беше права — констатира тя. — Нищо не се чува!

Госпожа Тахион все така си се подрусваше весело на леглото.

— Всеки миг се ражда човек! — изкикоти се тя.

После намигна на Джони. Беше хитро намигване — „знам аз!“ — от страна на планетата Тахион към планетата Джони.

— Донесохме ви малко грозде, госпожа Тахион — каза той.

— Така си мислиш ТИ.

— Грозде — натъртено рече Джони. После отвори плика и показа промазаната хартия вътре, в която бяха увити рибата и картофките. Тя се облещи. Една мършава ръка се стрелна изпод завивките, сграбчи пакета и отново изчезна под одеялото.

— Златно момче, душичка — рече тя.

— Не говорете за това. Мда. Количката ви е при мен, пазя я. И Виноват е добре, макар че според мен нищичко не е хапнал, освен малко картофки и мойта ръка.

— Обвинявам господин Чембърлейн — рече госпожа Тахион.

Някъде звънна звънец.

— Ох боже времето за свиждане свърши, как летят само часовете срамота — избърбори Касандра и се изправи. — Много се радвам, че се видяхме госпожа Тахион извинете, но трябва да тръгваме — хайде Джони.

— Късмет-смет — рече госпожа Тахион. Тя кимна към Джони.

— К’во има по улиците, гусин мъжки?

Джони се опита да мисли като госпожа Тахион.

— Ъъ… знаци „Паркирането забранено“! — предположи той.

— Така си мислиш ТИ. Тия торби са чорби с време, гусин мъжки. Леко, колелетата! Тръгне ли ти нанякъде акълът, там трябва да върви и останалото. Днеска е тука, вчера го няма! Номерът е да го можеш! А?

Джони се взираше в пространството. Усещането беше такова, сякаш дълго време чуваше по радиото само пращене и после, само за секундичка, беше доловил съвсем ясен сигнал.

А сетне отново се изяви другата госпожа Тахион.

— Той туря захар в пясъка, гусин МакФий! — рече тя. — Така си мислиш ТИ.

— За какъв дявол ти трябваше да й даваш онова? — изсъска Касандра, щом излязоха от отделението. — Тя има нужда от подходяща здравословна диета! Не от врели пържени картофи! Защо й ги набута?

— Е, ами хрумна ми, че топлите пържени картофки са тъкмо онова, което би му се искало на човек, свикнал на изстинали пържени картофки. И без това снощи не е вечеряла. Ей, имаше нещо много странно в това, дето…

— Наистина е много стара.

— Ти май не я харесваш особено, а?

— Ами че тя дори благодаря не ни каза.

— Но АЗ се сетих, че тя е нещастна жертва на една потискаща политическа система — рече Джони. — Нали ти така каза, докато идвахме насам.

— Да де, да де, но всъщност нищо не струва на човек да се държи възпитано, нали така? Хайде да се измъкваме оттук.

— Ако обичате… — извика някой след тях.

— Разбрали са за картофите — пошушна Кърсти. Двамата с Джони се обърнаха.

Но жената, която им бе извикала, не приличаше на сестра, канеща се да им се нахвърли, освен ако болницата не държеше и цивилен сестрински отряд.

Беше млада жена с очила и развълнувана прическа. Освен това беше обута с ботуши, които биха направили силно впечатление на Бигмак, и с папка под мишница.

— Хм… вие двамата познавате ли госпожа… Тахион? — попита тя. — Така ли се казваше тя?

— Предполагам — отвърна Джони. — Искам да кажа, всички така й викат.

— Много странно име — продължи жената. — Предполагам, че е чуждестранно.

— Всъщност ние не я познаваме персонално — поясни Касандра. — Просто я посетихме от обществена загриженост.

Дамата я погледна.

— Мили боже — възкликна тя и надникна в папката си. — Знаете ли нещо за нея? Каквото и да е?

— Като например? — попита Джони.

— Каквото и да е. Къде живее. Откъде е. На колко години е. Каквото и да е.

— Всъщност, не — отвърна Джони. — Нея просто си я има тука. Нали разбирате.

— Все трябва да спи някъде…

— Нямам представа къде спи.

— Не фигурира абсолютно никъде. Никъде не съществува никой с име Тахион — рече жената. Тонът и предполагаше, че това е криминално престъпление от най-висша степен.

— Вие социална работничка ли сте? — попита Касандра.

— Да, казвам се госпожица Партридж.

— Виждал съм ви да говорите с Бигмак — рече Джони.

— С Бигмак ли? Кой е Бигмак?

— Ъъ… Саймън… Ригли май беше.

— О, да — навъси се госпожица Партридж. — Саймън. Онзи, дето ме пита колко коли трябва да открадне, за да изкара пари за екскурзия до Африка.