Тери Пратчет - Джони и бомбата

Според сержант Камли от Полицейския участък в Блекбъри Бигмак беше виновен за всяко неразкрито престъпление в градчето, макар на практика да беше виновен максимум за десет процента от тях. Самият му вид сякаш му докарваше неприятности. Погледнеше ли Бигмак, никой не би си помислил, че е абсолютно невинен.

— Пък и Клатето също — добави Йонеса.

А пък Клатето би признал какво ли не, стига да го сплашиш малко. Всички големи непонятни загадки на света — Бермудският триъгълник, чудовището Неси — можеха да намерят обяснение за половин час, само като понатиснеш малко Клатето.

— Тогава ще отида сам — предложи Джони. — Така е по-просто.

Йонеса въздъхна облекчено.

— Благодаря ти.

Щом Джони затвори телефона, той мигом иззвъня отново. Още преди да е вдигнал слушалката до ухото си, от нея се разнесе:

— Ало? Ало?

— Ъъ… ало? — рече той.

— ТИ ли си? — обади се отсреща женски глас. Не че беше точно неприятен, но притежаваше някаква острота и способност да те срязва. Сякаш ти казваше, че ако ти не си ти, то сам си си виновен. Джони го позна веднага. Това бе гласът на една, която набираше погрешно и после се оплакваше, че й вдигали разни, с които не желаела да разговаря.

— Да. Ъъ… мда. Здравей, Кърсти.

— Касандра по-точно.

— О… Да де — поправи се Джони. Трябваше да си запише някъде. Кърсти си сменяше името горе-долу толкова често, колкото си сменяше и дрехите. Е, напоследък поне се придържаше към имена, започващи с К.

— Ти чу ли за старата госпожа Тахион?

— МАЙ да — отвърна Джони предпазливо.

— Очевидно някаква банда хулигани са я пребили снощи. Изглеждала така, сякаш бомба я е ударила. Ало? Ало? Ало?

— Тук съм — обади се Джони. Някой като че му беше натъпкал стомаха с лед.

— Не мислиш ли, че е срамота?

— Ъъ… мисля.

— Единият бил черен.

Джони изгледа телефона презрително. Йонеса му беше обяснил как стоят нещата. Беше му казал, че ако някой от прадедите му навремето е бил тръгнал с огромната орда от милиони варвари на Атила, хунския вожд, и е бил участвал в опустошаването на Древния Рим, то хората непременно щели да си спомнят, че един от ордата е бил черен. И това Йонеса, който събираше записи на духови оркестри, имаше колекция от кибритени кутийки и беше известен превземко.

— Ъъ — каза той. — Ние бяхме. Такова де, не сме я били НИЕ, обаче я намерихме. Аз извиках линейката, а пък Йонеса се опита… Той съвсем определено се КАНЕШЕ да й окаже първа помощ…

— Не се ли обадихте в полицията?

— Не…

— Честно казано, не знам какво щеше да стане, ако ме нямаше мен! Трябва да им се обадиш сега. Чакам те след половин час в участъка. Нали познаваш часовника? Когато голямата стрелка сочи…

— Да — смънка нещастно Джони.

— От вас е само на две спирки. Нали знаеш как се хваща автобус?

— Да, да, разбира се, че…

— Ще ти трябват пари. Това е онова кръглото, дето го намираш по джобовете си. Чао.

Всъщност след като се отби до тоалетната, му олекна малко. Кърс… Касандра винаги поемаше командата. Тя беше най-организираният човек, когото Джони познаваше. Всъщност беше толкова организирана, че май деловитостта й идваше в повече и се разливаше във всички посоки.

Той й беше приятел. Е, повече или по-малко. Не беше много сигурен дали изобщо е имал някакъв избор. Кърс… КАСАНДРА не ставаше много за приятелка. Сама му го беше казвала. Било поради недостатък на характера й, но тъй като тя беше Къ… Касандра, си мислеше, че този недостатък го притежава и всеки друг.

Колкото повече се опитваше да помага на хората, обяснявайки им колко са тъпи, толкова повече те се отдръпваха от нея. Единствената причина и Джони да не се отдръпне беше, че той си знаеше колко е тъп.

Но понякога — не много често — при подходящо осветление и когато тя не беше заета с организирането на нищо, той я поглеждаше и се чудеше дали пък не съществуват два вида тъпота: първичната тъпота на Тапигьозите, каквато притежаваше той, и някакъв високоспециализиран вид, който прихващаш само ако си тъпкан, та чак претъпкан с акъл.

Най-добре щеше да е да съобщи на дядо си къде отива. Помисли си, че това е нужно за в случай, че изгаснеше токът или пък телевизорът гръмнеше и дядо му почнеше да се чуди къде се е запилял Джони.

— Отивам до… — започна той, но изведнъж отсече: — Излизам.

— Добре — отвърна дядо му, без да отлепя очи от телевизора. — Ха! Я го гледай! Хоп — и право в лайнарника!

В гаража не ставаше нищо особено.

След малко Виноват изпълзя от убежището си сред черните найлонови чували и зае обичайната си поза пред количката, където беше свикнал да пътува в случай, че му се удаде възможност да одраска някого.