Тери Пратчет - Джони и бомбата

Секретарят беше свикнал с настроенията на сър Джон и се опита да поразведри обстановката.

— Блекбъри… — рече той. — Там сте били евакуиран по време на войната, нали? И сте били единственият, успял да избяга при бомбардировката на една от улиците?

— Аз и двете златни рибки — Адолф и Сталин. Точно така. Оттам се започна всичко — рече сър Джон, стана от леглото и се приближи до прозореца. — Хайде де, скачай тук.

Секретарят се позабави. Едно от задълженията му беше да държи сър Джон под око. Старикът, разправяха хората, се държеше малко странно. Четеше разни много стари вестници и книги, чиито заглавия съдържаха думи като „Време“ и „Физика“, а понякога дори пишеше гневни писма на разни много важни учени. Когато си най-богатият човек на света, те наблюдават много внимателно.

— Адолф и Сталин — рече сър Джон, говорейки сякаш на целия свят. — Разбира се, тези двете тук са само техни потомци. Излезе, че Адолф бил женски. Пък не беше ли Сталин?

Отвъд прозореца градините се простираха чак до онези полегати хълмове, които градинарят на сър Джон бе внесъл по специална поръчка.

— Блекбъри — рече сър Джон, загледан в тях. — Там започна всичко. Цялата работа. Имаше едно момче на име Джони Максуел. И госпожа Тахион. И май един котарак също.

Той се извърна.

— Тука ли си още?

— Извинявайте, сър Джон — рече секретарят, отдалечи се и затвори вратата след себе си.

— Там започна всичко — рече сър Джон. — Там и ще свърши.

Джони открай време обичаше онези първи няколко мига на утрото, преди денят да се нахвърли върху него. Из главата му се рееха цветенца, облачета, котенца…

Ръката още го БОЛЕШЕ.

Ужасни откъслеци от снощи се заизмъкваха от скривалищата си и започнаха да подскачат и да се гърчат пред погледа му.

В гаража имаше количка за пазаруване, пълна с неописуеми торби. Освен това стената и таванът бяха опръскани с мляко там, където Виноват бе показал какво си мисли за хората, които се опитват да му дадат храна, без да им я е искал. На Джони после му се наложи да използва най-големия лейкопласт в аптечката.

Той стана, облече се и слезе на долния стаж. Майка му сигурно още не беше станала, а дядо му несъмнено беше в хола и гледаше съботната сутрешна телевизия.

Джони отвори вратата на гаража и бързо отстъпи назад, в случай че от нея се изтъркаля кълбо побесняла козина.

Нищо такова не се случи.

Ужасната количка стоеше насред гаража. От Виноват нямаше и следа.

Джони си помисли, че това е също като във филмите, когато знаеш, че чудовището се спотайва някъде в стаята…

Той отскочи настрани, в случай че Виноват вземе да падне от тавана.

Да виждаш тоя нещастен котарак беше доста страшничко. Да НЕ го виждаш, беше направо много страшно.

Той се втурна навън и бързо захлопна вратата, после се върна в къщата.

Сигурно трябваше да каже на някой служител на реда за количката. Тя беше на госпожа Тахион (всъщност вероятно принадлежеше на господин Теско или на господин Безопасен Изход) и ако я задържеше, това можеше да се сметне за кражба.

Щом влезе вътре, телефонът иззвъня. Имаше два начина да разбере, че се звъни. Първо, по самото звънене. И, второ, защото дядо му викна: „Телефонът!“ — той никога не вдигаше слушалката, когато смяташе, че има кой друг да я вдигне.

Джони се запъти към телефона.

— Извинете, може ли да говоря с… — обади се Йонеса с гласа за пред родители.

— Аз съм, Йонес — прекъсна го Джони.

— Ей, нали се сещаш за госпожа Тахион?

— Разбира се, че…

— Е, снощи майка ми била дежурна в болницата. Цялата била в синини и рани — госпожа Тахион, де, не майка ми. Някой май наистина я е маризил здраво, тъй рече. Майка ми го рече де, не госпожа Тахион. Казва, че трябвало да се обадим в полицията.

— И за какво?

— В случай че сме видели нещо. Пък и… такова… Някой може да реши, че сме били… тъй де, ние.

— Ние?! Ама нали ние викнахме линейката!

— Знам, знам. Бъг, такова… ти нали й взе количката?

— Е, че там ли да я оставим!

— Знам, знам. Да, ама… Бигмак нали и той беше с нас…

Всъщност тъкмо тук беше проблемът. Не че Бигмак беше ЛОШ по душа. Вярно, с най-голямо удоволствие обстрелваше хората с въображаеми ядрени ракети, обаче инак и муха не можеше да убие, освен може би ако наистина беше някоя адски досадна муха, която го е притеснила много, ама много. Както и да е, с колите той наистина имаше проблем, особено с големите и бързите коли с ключове на таблото. Пък и си беше скинар, с едни такива грамадански ботуши.