Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Като например грозде или нещо такова?

Джони се опита да си представи как госпожа Тахион яде грозде. Нещо не се получаваше.

— Ще си помисля какво?

Вратата на гаража се люшна бавно напред, после назад. Вътре имаше:

Циментов под. Стар, напукан и просмукан с бензин. Прекосяваха го следи на животно, вградени в цимента, които предполагаха, че преди да се втвърди, през него е притичало куче. Това се случва навсякъде, където има късче мокър цимент. Освен това имаше някой и друг човешки отпечатък, вкаменен за вечността и сега изпълнен с черна грес и прахоляк. С други думи, беше си, кажи-речи, цимент като всеки друг. Освен това имаше и:

Пейка с инструменти.

По-голямата част от един велосипед, преобърнат наопаки и обкръжен от инструменти и велосипедни части, пръснати напосоки, което предполагаше, че някой се е усъвършенствал в изкуството на разглобяване на колела, без да усвои занаята на повторното сглобяване.

Една косачка, оплетена в градински маркуч — в гаражите вечно става така и този не е изключение.

Количка, претъпкана с всевъзможни найлонови торби, сред които се открояваха шест големи черни.

Малка купчинка буркани с кисели краставици там, където снощи Джони прилежно я бе подредил.

Остатъци от риба и пържени картофи. Ако говорим за Виноват, то котешката храна за него беше нещо, чийто вкус познаваха само другите котки.

Чифт жълти очи, които се взираха напрегнато сред сенките под пейката.

И толкова.

Честно казано, и Джони недолюбваше болниците. Хората, на които беше ходил на свиждане, в по-голямата си част не излизаха от болницата. И въпреки всякакви опити да се поразведри обстановката с цветя и картини, тя никога не изглеждаше предразполагаща. В края на краищата, там никой не влизаше по собствено желание.

Но Кърсти си я биваше да изнамира разни неща и да тормози хората, докато ги изнуди да й отговорят, тъй че намирането на отделението, в което бе настанена госпожа Тахион, не им отне много време.

— Това е тя, нали? — попита Касандра и посочи към редицата от легла. Тези, край които липсваха посетители, бяха няколко, но леглото на госпожа Тахион нямаше как да го сбъркаш.

Тя седеше на него, облечена в болнична пижама, с вълнената си шапка на главата, върху която бе нахлузила чифт лекарски слушалки.

Госпожа Тахион се блещеше насреща си и весело се подрусваше сред възглавниците.

— Изглежда доста щастлива — забеляза Касандра. — Какво ли слуша?

— Не бих могла да кажа със сигурност — отвърна сестрата. — Знам само, че слушалките не са включени към нищо. Вие нейни роднини ли сте?

— Не. Ние сме… — започна Касандра.

— Става дума за нещо като училищно поръчение — прекъсна я Джони. — Нали знаете, плевим градините на дядовците и бабите и тъй нататък.

Сестрата го изгледа странно, но вълшебната думичка „поръчение“ отново помогна, както обикновено. Тя подуши във въздуха.

— На оцет ли ми мирише?

Касандра метна кръвнишки поглед към Джони. Той се опита да си докара невинен вид.

— Просто донесохме малко грозде — обясни той и показа пликчето.

Примъкнаха столове към леглото. Госпожа Тахион дори не ги погледна.

Джони не я беше заговарял никога през живота си, освен дето й бе казвал „извинете“, случеше ли се да го сръга с количката. И сега не беше сигурен как трябва да започне.

Касандра се наведе и издърпа едната слушалка.

— Здравейте, госпожа Тахион! — каза тя.

Старицата престана да се друса и се вторачи в Касандра; после изгледа и Джони. Окото й беше насинено, а мръсната й бяла коса отпред изглеждаше като накъдрена на карфички, но в госпожа Тахион имаше нещо ужасяващо НЕУДЪРЖИМО.

— Тъй ли? Така си мислиш ти! — рече тя. — Обади се утре пак, хлебарю, и тогава ще ти го вземем баятия! Горкият дърт бабишкел, тъй ли викаш? Станала на хиляда години и заприличала на шушулка… Така си мислиш ти! Безплатно чене и корсети? Може, за който му харесва, ама не и за мене, най-сърдечно ви мерси! К’во, банани няма ли? Имах си аз къща, о, имах си, ама сега там е пълно с чернилки. Безобразници!

— Добре ли се грижат за вас? — поинтересува се Касандра.

— Хич не се притеснявай! Гледат ме като неписано яйце! Ха, тиквеници! Тик-так-бум! Тутманици! Помня аз, когато тука бяха само ливади, ама кой ли да ме слуша?

Касандра погледна Джони.

— Според мен тя е малко… объркана — каза тя. — Не разбира нищо от онова, което й казвам.

— Обаче и ние не разбираме нищо от онова, което тя ни казва — рече Джони, който, във всеки случай, през цялото време се чувстваше объркан.