Тери Пратчет - Джони и бомбата

Една муха се заудря в стъклото на прозореца, а после отново заспа.

И тогава торбите се размърдаха.

Мърдаха като жаби в олио и много бавно се хързулваха една около друга. Издаваха плякащи и жвакащи звуци, като сръчен фокусник, който се опитва да направи животно от балони.

Чуваха се и други шумове. Виноват не им обръщаше особено внимание, защото не можеш да нападнеш някакъв си звук, пък и без това вече доста им беше свикнал.

Не бяха много ясни. Можеха да са музикални звуци. Можеха да са и гласове. А също и зле настроено радио, намиращо се през две стаи, или далечен рев на тълпа.

Джони се срещна с Касандра пред участъка.

— Извади ти късмет, че имам малко време — рече тя. — Хайде.

Сержант Камли седеше зад бюрото си. Той вдигна поглед, когато Джони и Касандра влязоха, после пак впери очи в тефтера, където записваше нещо, а накрая пак бавно вдигна поглед.

— Ти?

— Ъъ, здравейте, сержант Камли — поздрави Джони.

— Какво има пък сега? Някой извънземен ли си видял?

— Идваме във връзка с госпожа Тахион, сержант — отвърна вместо него Касандра.

— Така ли?

Касандра се обърна към Джони.

— Давай — смушка го тя. — Разкажи му.

— Ъъ… — започна Джони. — Ми то… ами, аз и Клатето, и Йонеса, и Бигмак…

— Клатето, Йонеса, Бигмак и аз — поправи го Касандра. — Изразявай се възпитано.

Сержант Камли я погледна.

— И петимата ли?

— Не, аз просто го поправих — поясни Касандра.

— Често ли го правиш? — попита сержантът, а после се обърна към Джони. — Често ли го прави?

— Непрестанно — отвърна Джони.

— Леле боже. Е, давай нататък. Ти, не тя.

Когато сержант Камли беше редови полицай Камли, беше ходил в училището на Джони да им покаже какви хубави хора са това полицаите и случайно се беше заключил в собствените си белезници. Освен това беше член на фолклорния танцов състав на Блекбъри. Всъщност Джони го беше виждал как със закачени на коленете звънчета размахва две кърпички във въздуха. В такива моменти беше много важно човек да си спомня подобни неща.

— Ами… Та значи вървяхме си ние и…

— И без шегички!

Двайсет минути по-късно двамата бавно заслизаха по стълбището на полицейския участък.

— Е, не беше чак толкова страшно — рече Касандра. — Не е като да те арестуват например. Количката й наистина ли е у вас?

— А, да.

— Много ми хареса как те погледна, когато му каза, че ще донесеш Виноват. Стори ми се, че доста пребледня.

— Какво значи близка рода? Той рече, че госпожа Тахион си нямала близка рода.

— Роднини — поясни Касандра.

— И тя си няма никакви, така ли?

— Това не е чак толкова необичайно.

— Да — съгласи се Джони, — но обикновено все се намира някой братовчед в Австралия, за когото не си знаел.

— Нима?

— Ето, аз например съм имал братовчедка в Австралия и дори не подозирах за нея до миналия месец, тъй че не ще да е чак толкова необичайно.

— Положението на госпожа Тахион е ужасно. То е направо позор за обществото — рече Касандра.

— Какво значи това?

— Значи, че не бива да е така.

— Да няма роднини ли? Според мен тях не може да ти ги уреди Правител…

— Не това, а че няма дом и се скита из града и яде каквото намери. Нещо трябва да се направи.

— Ами например можем да й идем на свиждане — предложи Джони. — Съвсем наблизо е, в „Сейнт Марк“.

— И каква полза от това?

— Е, може пък да се поразведри.

— Знаеш ли, че почти всяко изречение го започваш с „Е“?

— Е…

— Едно свиждане в болницата не би променило отвратителното пренебрежение към бездомниците и душевно болните, не е ли така?

— Сигурно. Но пък може да й стане малко по-весело. Известно време Касандра мълча.

— Болниците чисто и просто ме притесняват, щом толкова искаш да знаеш. Пълни са със зарази.

— Можем да й занесем нещо, което тя обича. Пък и сигурно ще се зарадва, като разбере, че Виноват е добре.

— И миришат лошо — продължаваше Касандра, без да го чува. — Тая ужасна смрад на дезинфекционни препарати…

— Приближиш ли се до госпожа Тахион, хич няма да ги усещаш.

— Инатиш се само защото знаеш, че мразя болниците, нали?

— Аз… Ами, просто аз смятам, че е редно да отидем. Пък и си мислех, че си правила такива работи, за да спечелиш оная награда, на Единбургския херцог ли беше…

— Да, обаче тогава имаше СМИСЪЛ.

— Можем да отидем в края на часовете за свиждане, тъй че да не стоим много. Всички така правят.

— Ох, ДОБРЕ ДЕ — примири се Касандра.

— Ще е хубаво да й занесем нещо. Така трябва.