Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Ето как става — заобяснява Касандра. — Ако видиш НЛО или снежен човек, или нещо такова, при тебе идват Мъжете в черно. Те се разкарват с големи черни коли и заплашват хората, забелязали разни странни неща. Тия мъже твърдят, че работят за правителството, ала всъщност работят за тайното общество, което управлява всичко.

— Откъде знаеш всичко това?

— Всеки го знае. Това е широко известен факт. Чакам да стане нещо подобно, още откакто се изваля онзи мистериозен дъжд от риба през септември.

— Искаш да кажеш, когато имаше изтичане на газ под магазина за декоративни рибки?

— Да, така ни обясниха, че било изтичане под магазина за декоративни рибки — изрече Касандра с мрачен глас.

— К’во? Много ясно, че беше изтичане на газ! Нали намериха перуката на магазинерката — беше се заплела в телефонните жици на Главната! И в канализацията заплуваха гупита!

— Двете неща може случайно да са съвпаднали — неохотно се съгласи Касандра.

— И ти продължаваш да вярваш, че онези кръгове в житата миналата година не са работа на Бигмак, макар и той да се кълне, че са?

— Добре де, някои може и да са работа на Бигмак, но първите кой ги е направил тогава?

— База и Сказ, кой! Прочели във вестника и решили, че и ние трябва да си имаме такива кръгове.

— Не е задължително да са ги направили ВСИЧКИТЕ.

Джони въздъхна. Сякаш животът не беше достатъчно сложен сам по себе си, ами и хората се мъчеха да го направят още по-кофти. Достатъчно кофти му беше и преди да научи що е то самозапалване. Седиш си значи мирно и тихо в креслото и си гледаш работата, и в следващия миг — пуф! — от тебе са останали само чифт патъци, над които се вие струйка дим. Като го прочете, близо месец след това държеше в стаята си кофа с вода, да му е подръка.

Пък и всичките тези предавания за извънземни, които връхлитали връз хората и ги качвали в летящите чинии, където ги подлагали на най-сериозни медицински изследвания. Ако извънземните те заловят и отведат, ти бърникат в мозъка така, че да ги забравиш; освен това те можеха да пътуват във времето и те връщаха точно в мига и на мястото, където си бил, преди да те отвлекат… Знае ли човек? За притеснение си беше.

На Касандра май всичко това й се виждаше интересно, а не досадно.

— Касандра…

— Да? Какво?

— Ще ми се пак да почнеш да се казваш Кърсти.

— Противно име! Звучи ми като името на някоя кифладжийка!

— Като беше Кимбърли, как да е…

— Ха! Сега разбирам, че това е име, върху което направо си е лепнат печатът „стажант-фризьорка“.

— … обаче Клитемнестра ми дойде малко множко…

— Това кога беше?

— Преди около две седмици.

— Сигурно по онова време съм се чувствала малко нещо варварка.

Автобусът спря в края на улицата на Джони и те слязоха.

Гаражите се намираха в една малка задънена уличка на гърба на къщите. Не ги използваха много-много. Поне не за да си държат колите в тях. Повечето от съседите на дядо му паркираха на улицата, за да могат с кеф да се оплакват от това как тоя гепил мястото на оня.

— Дори не си надникнал в торбите, така ли? — попита Касандра, докато Джони ровеше в джоба си за ключа от гаража.

— Не. Искам да кажа, предположих, че са пълни със стари гащи и разни такива работи.

Той отвори вратата.

Количката си беше там, на мястото, където я беше оставил.

Имаше нещо странно в това — не можеше съвсем да налучка какво. Количката си стоеше съвсем явно насред помещението, но някак си успяваше да внуши впечатление, че в същото това време се движи много бързо, като редящи се кадри от едновремешен филм.

Касандра, бивша Кърсти, се огледа.

— Разхвърляничко е — отбеляза тя. — Какво е онова колело там, дето е обърнато наопаки?

— Мое е — отвърна Джони. — Вчера спуках гума. Още не съм успял да я сменя.

Касандра вдигна от пейката един от бурканите с кисели краставички. Етикетът беше зацапан със сажди. Тя го избърса и го обърна към светлината.

— „Консервна фабрика «Блекбъри» ООД, Краставички с горчица. Златен медал на Империята — прочете тя. — Шест първи награди. Гран при на Международния панаир на Корнишона в Нанси, 1933. Фестивал на Туршиите, Манчестър, 1929. Данциг — Пьокелфест 1928. Голямата награда на Щатския панаир в Мичиган, 1933. Златен медал, Мадрас, 1931. Наградата «Бонца» за хранителен продукт в Сидни, 1932. Произведени от най-висококачествени суровини.“ А пък отдолу са снимали някакво шантаво улично хлапе, подскочило високо, а отдолу пише: „Скача малкият Тим до небето сега, че краставичката от Блекбъри му залютя!“ Много умно. Кисели краставици като кисели краставици. Е, и?