Тери Пратчет - Джони и бомбата

Бъдещето имаше потресаващо сходство с настоящето.

— Сега трябва да намерим вестник — рече Кърсти.

— Няма да ни помогне кой знае колко — отвърна Джони. — Дядо си ги пази, докато не намери време да ги прочете. Стоят така с месеци. Както и да е — всичко си е НОРМАЛНО. Поне на МЕН не ми изглежда много футуристично.

— Поне календар нямате ли?

— Имаме. Часовникът до леглото ми показва датите. Просто се надявам вече да съм отишъл на училище, това е.

Според часовника беше трети октомври.

— Завчера — установи Джони. — Ама да ти кажа, може да е и от часовника. Не е много верен.

— Буаа! Ти ТУКА ли спиш? — Кърсти се огледа като вегетарианец в колбасарница.

— Да. Това е моята стая.

Момичето прокара пръст по бюрото му — в момента върху него беше доста пренаселено.

— Какви са всички тия фотокопия и снимки и прочие?

— Тъкмо това е рефератът ми по история. В момента учим за Втората световна. Мойта тема е за Блекбъри през войната.

Той се опита да се промъкне между нея и бюрото, но Кърсти открай време обичаше да си пъха носа в неща, които другите не искаха тя да види.

— Ей, ама това си ти, нали? — Тя сграбчи една пожълтяла снимка. — Ти пък кога си носил униформа и подстрижка „на купичка“?

Джони се опита да й изтръгне снимката.

— Това е дядо. Тогава е бил малко по-голям от мене — смънка тон. — Опитах се да го накарам да ми разкаже за войната, както ни заръча учителят, обаче той ме отряза — да не сме приказвали повече за това.

— Ама и ти си един местен патриот! — рече му Кърсти. — Изобщо не мога да си представя тука да е ставало кой знае какво…

— Но нещо наистина е станало — рече Джони. Той разгъна омазнения вестник на госпожа Тахион и заби пръст в първа страница на вестника. — На двайсет и първи май четирийсет и първа в единайсет нула седем преди полунощ. Бомби! Истински бомби! Викали са му „Блекбърийския блиц“. А това е вестникът от следващия ден. Гледай. — Той се разрови сред нещата по бюрото си и извади едно фотокопие. — Виждаш ли? Взел съм от библиотеката копие на същата страница! Но ТОЗИ вестник тук е истински, нов е!

— Ако тя е… от миналото, тогава защо носи стара пола на волани и маратонки? — попита Кърсти.

Джони я изгледа вбесено. Как можеше да не я е грижа за „Парадайс Стрийт“! Нямаше право да се отнася така!

— Деветнайсет души са били убити! За една нощ! — възкликна той. — Без всякакво предупреждение! Единствените бомби, паднали над Блекбъри по време на войната! Оцелели само две златни рибки в аквариум! Взривът го метнал на едно дърво и в него останала малко вода! Но хората загинали!

Кърсти взе един флумастер, ала той не пишеше — беше изсъхнал. Джони притежаваше невероятна колекция от всякакви непишещи писала.

Тя си го имаше тоя вбесяващ навик — сякаш изобщо не го забелязваше, когато той се вълнуваше от нещо.

— Знаеш ли, че тапетите ти още са с картинки на Томас Танка? — попита тя.

— К’во?! Нима? Боже мили, не бях се усетил — възкликна Джони, както се надяваше, с крайно саркастичен тон.

— На седем години си е съвсем в реда на нещата да имаш тапети с Томас Танка, а да ги имаш на деветнайсет е много маниашко, обаче като си на тринайсет, изобщо не е. Честно, ако не съм аз да ти напомням едно-друго от време на време, за нищо няма да се сетиш.

— Дядо ми ги сложи преди две-три години — оправда се Джони. — Това беше моята стая, когато им идвах на гости. Знаеш ги какви са дядовците. Томас Танка до дупка, чак докато умреш.

После бравата на входната врата изщрака.

— Дядо ти? — предположи Кърсти.

— В четвъртък той винаги ходи на пазар! — прошепна Джони. — А мама е на работа.

— Кой друг има ключ?

— Само аз!

Някой се заизкачва по стълбите.

— Но аз не мога да срещна СЕБЕ СИ! — възкликна Джони — Иначе щях да си го спомням, нали така? Йонеса разправя, че ако срещнеш себе си, цялата вселена ще експлодира! Ако е станало така, все ще си го спомням!

Кърсти вдигна нощната лампа и погледна картинката върху нея.

— Боже мили, мистър Мъжагата, ти още си имаш мис…

— Шшшшт! Какво ще правиш с тая лампа?

— Не се безпокой, няма да почувстваш нищо! Учила съм го на курса по самоотбрана…

Дръжката на вратата помръдна. Вратата лекичко се открехна.

На долния етаж телефонът иззвъня.

Бравата отново изщрака. Един далечен глас изрече:

— О, Клати, здрасти.

Кърсти погледна Джони и повдигна вежди.

— Клати се обади — обясни Джони. — Викаше ме да ходим на кино вче… утре. Току-що си спомних.