Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Много ли говорихте?

— Не… мисля, че не. После отидох да си купя сандвич.

— Къде ти е телефонът?

— В хола.

— Да се измъкваме тогава!

Кърсти дръпна вратата и се стрелна по стълбите. Джони хукна подире й.

Палтото му висеше на закачалката. Той СЪЩО беше облечен със СЪЩОТО палто! Закова се на място и се втренчи в него.

— Хайде де! — изфуча Кърсти.

Почти беше стигнала края на коридора, когато вратата на хола започна да се открехва.

Джони отвори уста да каже: „О, да, спомням си, сега трябва да проверя дали имам пари в портмонето.“

Отчаяно му се искаше да не се среща със себе си. Ако цялата вселена експлодираше, после хората просто бяха длъжни да обвинят него…

… и в този миг пред очите му светна.

Черната кола скришом изпълзя от един страничен път точно пред табелата, която й даваше да разбере, че ей сегичка ще навлезе в БЛЕКБЪРИ.

— Почти стигнахме, сър Джон.

— Чудесно. Кое време е?

— Ъъ… Единайсет и петнайсет, сър.

— Не ти говорех за това. Ако времето беше чифт панталони, в кой крачол сме тогава?

На Хиксън шофьора му мини през ум, че да спечелиш един милион лири май е доста мъчно нещо.

— Защото днес крачолите се оплетоха, нали разбираш — обади се гласът иззад него.

— Точно така, сър. Ако видя някъде панталони, само ми кажете в кой крачол да карам.

Джони все така си стоеше на стълбите. Кърсти все така си стоеше пред него. Вратата беше затворена. Палтото му го нямаше на закачалката. Брошурата „На пазар в Блекбъри“, която пристигаше по пощата в петък и оставаше на масичката в хола, докато някой се сетеше да я изхвърли, си беше там, на масичката.

— Пак сме пътували във времето, нали? — рече спокойно Кърсти. — И май пак се върнахме там, откъдето започнахме. Може би…

— Видях си тила! — прошепна Джони. — Собствения си тил видях! Без огледало, без нищо! Това никой не го е постигал от испанската Инквизиция насам! Как можеш да си толкова спокойна?

— Само се правя на спокойна — призна си Кърсти. — Тия тапети са даже още по-кофти, нали? Също като в индийски ресторант.

Тя отвори входната врата и тутакси пак я затръшна.

— Нали си спомняш какво ти казах — че ако прекалено се задълбаеш в окултното, се появяват ония с черните шапки.

— Да. Е, и?

— Я погледни през пощенската кутия, ако обичаш.

Джони открехна капака с пръст.

Навън пред вратата тъкмо паркираше кола. Беше черна. От горе до долу. Черна, та черна. Черни гуми, черни джанти, черни фарове. Дори и прозорците бяха по-тъмни от мафиотски тъмни очила. Тук-там имаше и по нещо хромиранко, но то просто караше чернотата да изглежда още по-черна в сравнение е него.

Колата спря. Джони различи само сянката на шофьора зад затъмненото стъкло.

— Гледай ти… съвпадение — избърбори той.

— На дядо ти често ли му идват такива гости? — настоя да разбере Касандра.

— Ами… — При дядо му никога не идваха гости. В четвъртък някакъв минаваше да вземе тото фиша му и това беше. Дядо му не си падаше по вихъра на светския живот.

Вратата на колата се отвори. От нея слезе мъж. Беше облечен в черна шофьорска униформа. Вратата се затвори. Затвори се с онова окончателно, тежко „хлаас“, което постигат само вратите на най-скъпите коли, защото са нафрашкани отвътре с пари.

Джони пусна капака и отскочи.

Секунди по-късно някой задумка силно по вратата.

— Бягай! — прошепна Касандра.

— Накъде?

— През задния вход! Хайде де!

— Ние нищо лошо не сме направили!

— Откъде знаеш?

Касандра отвори задната врата и се втурна по пътеката към гаража, като влачеше Джони подире си. Количката все така си стоеше насред помещението.

— Приготви се да отвориш големите порти и не се спирай, каквото ще да става!

— Защо?

— Отваряй!!!

Джони отвори — на практика всичко на света, каквото и да е, все беше по-добро от това да спориш с Кърсти.

Малката площадка пред гаражите бе празна, ако не се броеше някакъв човек, който си миеше колата.

Количката издрънча и едва не събори Джони. Касандра я тикаше решително. Тя изтрополи по бетона и с криволичене се вмъкна в алеята, която водеше към съседната улица.

— Гледа ли онова предаване за летящата чиния, която се разби и после се появиха някакви тайнствени мъже, дето потулиха всичко? — попита го Касандра.

— Не!

— Не си ли ЧУВАЛ поне за катастрофата на летящата чиния?

— Не!

— Ясно ли ти е за какво става дума?