Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Знам, и точно затова ми се ще да имам.

— Ау!

Клатето отскочи назад.

— Ухапа ме! — изциври той.

Виноват си подаде главата от купчината торби и изфуча срещу Джони.

Към тях се приближаваха охранители. Бяха забелязали петте хлапета, които спореха около една количка — Бигмак се набиваше на очи и освен това, както би изтъкнал Йонеса, единият от тях беше чернокож. Подобни неща привличат вниманието.

— Тази количка може би е машина на времето — обясни им Джони. — А пък оная кола… Според Кърсти може би някой преследва машината. Такова де, мен. Такова де, нас.

— Страхотно! И как да я накараме да проработи? — обади се Бигмак.

— Машина на времето, значи — кимна Йонеса. — Аха. Е, и?

— Къде отиде тая невидима кола? — поинтересува се Клатето.

— Не можем да излезем през оная врата — тросна се Кърсти. — Там има охрана.

Джони се втренчи в черните торби за боклук. После хвана една и я развърза. За миг пръстите му усетиха студ, а въздухът се изпълни с неясен шепот…

Търговският център изчезна. Изчезна и над тях, и край тях…

И под тях също.

Приземиха се вкупом на тревата. Количката се стовари отгоре им и едно колело се вряза под кръста на Джони. Торбите се изсипаха на земята, а Виноват се възползва от възможността и одра ухото на Бигмак.

А после настана тишина — ако не се броят Бигмаковите ругатни.

Джони отвори очи. Земята наоколо беше хълмиста. Над лицето му се бе надвесил нисък храсталак.

— Ако ви питам какво точно стана — обади се Йонеса някъде изпод Бигмак, — какво ще ми кажете?

— МИСЛЯ, че може и да сме се преместили във времето — отвърна Джони.

— Усещате ли нещо като ток? — попита Клатето, притискайки челюстта си с длан. — Все едно всичките ви зъби са настръхнали?

— И накъде сме се преместили? — продължи Йонеса с превзетия си глас. — Сега какво да чакаме — динозаври или роботи-мутанти? Искам да съм наясно, преди да си отворя очите.

Кърсти изпъшка.

— Ох, боже, значи в края на краищата ще е от ОНЕЗИ приключения! — изфуча тя и се надигна. — Тъкмо това не исках да ми се случва. Аз, и с мене четирима, които се мислят за мъже! Леле, леле! Слава богу, че и куче не сме повлекли! — Тя се надигна и изтръска няколко тревички от палтото си. — Някой да си има поне малка представа къде се намираме?

— А! — обади се Йонеса. — Виждам, че има трева. Това ще рече, че динозаври няма. Знам го от един филм. Тревата се е появила чак след динозаврите.

Джони се изправи. Главата го болеше. Той приближи ръба на малката падина, в която се бяха приземили, и огледа наоколо.

— Нима? Страхотно откритие! — обади се Кърсти. — То стеснява възможностите до последните шейсет милиона години.

— ИСТИНСКИТЕ пътешественици във времето си имат истински дигитални датчици — оплака се Клатето. — Нямало трева ли, казваш? Ами какво са яли динозаврите тогава?

— Само в Америка машините на времето са с дигитални часовници — обясни Бигмак. — Гледах един филм за една машина на времето във Викторианска Англия и тя си имаше само крушки. Та те, динозаврите, са се хранели с други динозаври, нали така?

— Вече не се позволява да бъдат наричани динозаври — обади се Йонеса. — Това е дискриминация спрямо животинските видове. Трябва да ги наричаш предпетролни персони.

— Ъхъ — съгласи се Бигмак. — Милион години преди Кърсти. Чат ли сте? Щото имаше един филм „Милион години преди Христа“…

Кърсти ги гледаше със зяпнала уста.

— Вие някога спирате ли дрънкате глупости?! — почуди се тя. — Ами да! Открай време съм го забелязала! Вместо да се изправите лице в лице с действителността, веднага почвате да дрънкате простотии! КЪДЕ сме във времето?

— На дата двайсет и първи май. — Джони приседна до нея. — Току-що стана три и половина.

— О, така ли? И откъде си толкова сигурен?

— Отидох и попитах един човек, който си разхождаше кучето.

— Той каза ли ти коя година?

Джони срещна погледа на Кърсти.

— Не — отвърна гой, — но аз знам коя година е.

Изпълзяха от падината и започнаха да се провират през храсталака.

Под тях се простираше покрито с шубраци поле. В дъното му се виждаха зеленчукови градини, после река, а зад нея се простираше град Блекбъри.

Това определено си беше Блекбъри. Виждаше се познатият комин на фабриката за гумени ботуши. Имаше също и още няколко високи комина. Джони никога досега не ги беше виждал. Човекът с кучето ги наблюдаваше от известно разстояние. И самото куче също. И двамата не изглеждаха особено джурасишки, макар че кучето изгледаше малко подозрително.