Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Кв… — подхвана Клатето. — Ама вижте сега, какво става? Какво сте направили?

— Пътувахме във времето, нали ти казах — обясни Кърсти. — Ти не ме ли чу?

— Помислих си, че е някакъв номер! Помислих си, че просто се бъзикате! — Той погледна Джони много притеснено. — Ама то това си е бъзик, нали?

— Да.

Клатето се отпусна.

— Бъзик с пътуването във времето — допълни Джони.

Клатето като че пак се стресна.

— Извинявай. Но това си е Блекбъри, да знаеш просто градът е по-малък. Според мен се намираме на мястото, където тепърва ще строят търговския център.

— И как ще се върнем? — заинтересува се Йонеса.

— Ами според мене нещата сами ще се наредят.

— Това са просто халюцинации, нали така? — обади се Клатето. — Вероятно е от миризмата, дето лъха от количката. Само след минутка ще се освестим, само дето ще ни боли глава, но всичко ще си е наред.

— Значи нещата просто се нареждат? — попита Йонеса. Пак приказваше с онзи превзетия тон, тона, който издаваше, че е намислил нещо гадничко. — И как се връщаш?

— Святка и хоп, вече си там.

— Там, откъдето си тръгнал?

— Разбира се, че не. Само ако не си мърдал изобщо, тогава. Иначе се връщаш там, където се намираш сега и където ще си тогава.

Последва тишина — всички се бяха замислили над това.

— Искаш да кажеш — рече Бигмак, — че ако изминеш два-три метра, като се върнеш, ще си на два-три метра оттам, откъдето си тръгнал?

— Именно.

— Дори и ако там са ПОСТРОИЛИ нещо? — обади се Йонеса.

— Да… Не… Знам ли.

— Значи — продължи Йонеса, говорейки все така бавно и внимателно — ако там има много бетон, какво става тогава?

Всичките погледнаха Кърсти. Тя погледна Джони.

— Не знам — рече той. — Сигурно… ами, вграждаш се един вид.

— Буаа! — изкоментира Бигмак.

Клатето нададе стон. Понякога, когато ставаше въпрос за нещо много ужасно, мозъкът му работеше страшно бързо.

— Не искам да свърша в бетонна стена и само ръцете ми да стърчат навън!

— О, според мен не става така — обади се Йонеса. Клатето като че се поотпусна, но не съвсем.

— Ами как тогава? — полюбопитства той.

— Според мен, нали разбираш, всички атоми в тялото ти, нали така, и всички атоми в стената ще се опитат да заемат едно и също място по едно и също време и изведнъж ще се сблъскат, и…

— И какво? — прекъсна го Кърсти.

— И… ъъ… бум, тряс, лека нощ. Европа — обясни Йонеса — С ядрената физика не може да се спори, извинявайте.

— И ръцете ми няма да стърчат от стената? — Клатето като че не беше схванал докрай тази мисъл.

— Няма — успокои го Йонеса.

— Не и от някоя стена наблизо тука — ухили се Бигмак.

— Не го дразни — скара му се Йонеса. — Това е сериозно. На ВСЕКИ от нас може да се случи. Когато се приземихме, паднахме, нали така? Това не означава ли, че ако внезапно се върнем, ще щръкнем от пода на търговския център и ще причиним мигом атомен взрив?

— То една кутия от кока-кола да изпуснеш, и веднага вдигат пара — изкоментира Джони.

— Къде изчезна Клати? — зачуди се Кърсти.

Клатето изчезваше по посока на нивите. И крещеше нещо.

— Какво каза? — попита тя.

— Каза „Отивам си в къщи!“ — осведоми я Джони.

— Да, ама… — рече Бигмак. — Той сега тича нататък, дето… Ако ние сме там, където е центърът… където ЩЕ бъде… то тогава там е търговският комплекс. Точно на онова поле, дето той тича през него. — Присви очи. — Там ще построят „Кърис“.

— И как ще разберем, че всеки момент ще се върнем? — попита Йонеса.

— Ами въздухът като че започва да трепери — обясни Джони. — И после… бам! Ъъ… Ами какво ще стане, ако човек, връщайки се, улучи някой хладилник например? Също толкова зле ли е като бетонна стена?

— Не разбирам много-много от атомите на хладилника — рече Йонеса. — Може пък да не са толкова лоши като атомите на бетона. Но според мен, ако се случи на когото и да било, никога вече няма да му потрябват нови тапети.

— Уха! Атомно Клате! — възкликна Бигмак.

— Да хващаме количката и да го гоним — рече Джони.

— Количката не ни трябва. Нека я оставим тук — предложи Кърсти.

— Не. Тя е на госпожа Тахион.

— Само едно не разбирам — оплака се Йонеса, докато бутаха количката през нивата.

— Аз пък не разбирам МИЛИОН неща — рече Джони.

— Какво? КАКВО? Сега пък какви ги приказваш?

— Телевизията. Алгебрата. Как така надениците без обвивка не се разпадат. Китайския — заизрежда Джони. — Всичкото това не го разбирам.

— Количката няма управление — рече Йонеса. — Никакви машинки, с които да командваш времето, няма по нея.