Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Само дето нямаме пари — извини се той.

— Не бе, имаме, имаме поне две ли… — понечи да възрази Кърсти.

— Нямаме ИСТИНСКИ пари — прекъсна я Джони. — Истински значи лири, шилинги и пенсове от едновремешните, а не нашенски лири-мири и пикливи пенита…

— Пикливи пенита? — учуди се бабичката, после ги огледа един по един, все едно се надяваше, че ако внимава достатъчно в картинката, ще проумее какво става.

Джони изпружи врат. На тезгяха имаше останали няколко ежедневника, макар че вече беше следобед. Единият беше „Таймс“. Различаваше и датата.

21 май 1943 г.

— О, вземете си вестник, милички — предложи любезно бабето. — Днес надали ще успея да продам повече вестници.

— Благодаря много — отвърна Джони, награби един вестник и заблъска другите двама към вратата.

— Самбо! — тросна се Йонеса, веднага щом излязоха.

— Какво? — сепна се Кърсти. — О, това ли… Не обръщай внимание. Дай ми вестника.

— Дядо ми се е заселил тук през петдесет и втора — продължаваше Йонеса със същия гъгнив, глух глас. — Разправял ми е, че хлапетиите си мислели, че ако се измие, ще му падне чернилката.

— Добре, виждам, че ти е кофти, но тогава просто нещата са стояли така. Сега вече е съвсем различно — взе да го успокоява Кърсти, както прелистваше страниците.

— Това, дето му викаш „тогава“, още не е дошло — отвърна Йонеса. — Не съм малоумен. Чел съм разни стари книги. В момента се намираме във времето, когато са имали чернокожите за плашила. Да издухаме саждите и ура за империята. Тая ме нарече Самбо!

— Виж сега — продължи Кърсти, без да откъсва очи от вестника. — Това тук ти е едно време. Тя, без да ще, нали разбираш, не че е искала да се гаври с тебе. Просто така са я учили от малка. Абе, вашата раса не може да очаква да пренапишем историята.

На Джони му се стори, че внезапно се е набутал във фризер. Заради „Абе, вашата раса“ беше, много ясно. „Самбо“ си беше обида, не ще и дума, но „Абе, вашата раса“ беше още по-зле, защото дори не беше лична обида.

Никога не беше виждал Йонеса по-ядосан. Пламнал от гняв. Как едно интелигентно същество като Кърсти можеше да проявява такава тъпота? Сега онова, което тя трябваше да направи, беше да каже нещо разумно.

— Е, много се радвам, че си с нас. — Гласът на Йонеса буквално преливаше от сарказъм. — Иначе кой щеше да ми го обясни всичкото това?

— Добре де, стига си се връзвал — подметна тя, без изобщо да вдига поглед от вестника. — Голяма работа.

Направо да се шашнеш, помисли си Джони. Кърсти притежаваше нещо като талант да пали клечки насред фабрика за фойерверки.

Йонеса си пое дълбоко дъх.

Джони го потупа по ръката.

— Тя, без да ще… нали разбираш, не че е искала се гаври с тебе — рече той. — Просто така са я учили от малка.

Йонеса се оклюма и кимна студено.

— Нали разбрахте, във военно време сме — обади се Кърсти. — Ето докъде се докарахме. Втората световна война. По това време тя е била много популярна. Джони кимна.

Двайсет и първи май 1941 година.

Вече съвсем малко хора ги беше грижа за това, което се е случило, ако изобщо знаеха нещо. Само той и библиотекарката в читалището, която му помогна да намери материали за реферата си, и още неколцина старци. В крайна сметка, това си беше древна история. От едно време. И не щеш ли — ето ти го него тук.

И „Парадайс Стрийт“ също бе тук.

Но нощес вече нямаше да я има.

— Добре ли си? — смушка го Йонеса.

Не знаеше за тази улица, докато не се натъкна на онзи стар вестник в библиотеката. И сякаш… нямаше никакво значение, че всичко онова се е случило. Да, беше се случило, но някак си не се връзваше с войната. А и на много места се бяха случили много по-страшни неща. Деветнайсет души едва ли имаха особено значение.

Но той си беше представил как това се случва в НЕГОВИЯ град. Да си го представи му се удаде ужасно лесно.

Старците се прибираха у дома от нивите си. Магазините затваряха. Е, прозорците нямаше да светнат заради затъмнението, но лека-полека градът щеше да заспи.

И само няколко часа по-късно онова щеше да се случи.

Точно тази вечер.

Докато вървеше, Клатето пуфтеше. И страхотно се клатеше и тресеше. Не бил виновен той, че е дебел — все така разправяше. От генетиката било. Явно неговата генетика му идваше възмножко.

Опитваше се да тича, но повечето от енергията му се хабеше в кандилкането и тресенето.

Опитваше се и да мисли, но не му се удаваше да си избистри мозъка.

Не се бяха пренесли назад във времето! Ония само се опитваха да го преметнат! Вечно гледаха да го преметнат! Ще се прибере, ще поседне и всичко ще се оправи…