Тери Пратчет - Джони и бомбата

— Не ми е ясно как са успели да го излъчат по телевизията?

Иззад ъгъла се подаде кола.

— Не мога да си губя времето с разни тъпи въпроси! — тросна се Касандра. — Давай!

Тикаше количката с всичка сила. Тя се търкаляше по наклона, а скърцащото колело подскачаше и се кривеше по тротоарните плочки.

Черната кола излезе на шосето — много бавно, сякаш шофьорът не познаваше особено добре мястото.

Джони настигна Кър… Касандра и се вкопчи в дръжката — количката се люшкаше от единия край на тротоара до другия.

Притисната под тежкия товар, тя започна да набира скорост.

— Опитай се да я задържиш!

— Точно това правя! А ти?

Джони реши да рискува и се огледа през рамо. Черната кола като че ги настигаше. Той скочи върху количката.

— Какво си мислиш, че правиш, бе? — Кърсти така се стресна, че в момента надали си спомняше как точно желае да я наричат напоследък.

— Скачай!

Той я сграбчи за ръката и я издърпа до себе си. Сега, когато и тя вече бе пуснала дръжката, количката препусна напред.

— Според тебе това НАИСТИНА ли е машина на времето? — попита той. Вятърът плющеше по торбите.

— Трябва да е!

— Гледала ли си оня филм, дето една кола можеше да пътува във времето, след като набере осемдесет и осем мили в час?

Погледнаха под себе си. Колелата скърцаха пронизително, направо пушеха от загряване. Погледнаха назад. Колата ги настигаше. Погледнаха напред. Задаваха се светофари. Шосето бе задръстено от коли.

После вторачиха уплашени погледи един в друг.

— Светофарът е червен! Червен! Не искам да умра! — извика Кърсти. — Дори студентка не съм била още!

Сто метра по-напред камиони с по шестнайсет колела тътреха гуми по шосето и возеха един милион английски бръснарски ножчета от Шефийлд за Италия, и обратно — един милион италиански бръснарски ножчета от Рим за Англия.

Количката — нямаше грам съмнение — щеше да се вреже право в тях.

Въздухът трепна.

А после вече нямаше камиони… или по-точно имаше — хъркаха тихо и чакаха на светофара. А светофарът пред Джони светеше зелено.

Количката профуча през кръстовището. Колелетата заскърцаха пронизително. Джони мерна озадачените физиономии на шофьорите.

После рискува и погледна назад.

Черната кола беше изчезнала.

По хълма нагоре нямаше други завои и преки. Където и да беше попаднала колата, не беше стигнала там по начините, известни на нормалните коли.

Той срещна погледа на Кърсти.

— Къде изчезна колата? — възкликна тя. — И какво стана със светофара? Пак ли пътувахме във времето?

— Сега си облечена с шлифера! — рече Джони. — Беше със старото палто, а сега си с шлифера! Нещо се е променило!

Тя погледна надолу, а после — пак него.

До кръстопътя се извисяваше търговският център „Нийл Армстронг“.

Джони посочи нататък.

— Можем да влезем в паркинга!

Голямото черно бентли подскочи и спря отстрани на пътя.

— Изчезнаха! — Хиксън се взираше през предното стъкло. — Това не беше… такова де, пътуване във времето, нали? Искам да кажа, просто ей тъй си изчезнаха!

— Според мен са прескочили от едното „сега“ в другото — обади се сър Джон.

— Това… това да не е… като ония панталони, за които ми говорехте, сър?

— Според мен може да се каже, че са прескочили от едното на другото коляно. От едната хиляда деветстотин деветдесет и шеста в другата.

Хиксън се извърна на седалката.

— СЕРИОЗНО ли говорите, сър? Гледах по телевизията оня учен… Нали се сещате, в инвалидната количка… и той приказваше разни работи за вселените, как били натъпкани една до друга, и за…

— Той би знаел как да се изрази точно — отвърна сър Джон. — На нас, останалите, ни е по-лесно да си го представяме като гащи.

— А сега какво ще правим, сър?

— О, ами според мен ще е най-добре да чакаме да се върнат в нашето „сега“.

— И колко ще ги чакаме?

— Около две секунди, предполагам…

В търговския център се вихреше майтап.

— Искам… — рече Бигмак, — искам един с краставички, с лук и с пържени картофки.

— За мен един със салата и картофки допълнително, моля — поръча си Йонеса.

Клатето изгледа продължително момичето с картонената шапка.

— Един с всичко! — рече той. — Ще ставам мюсюлманин — единен с всичко!

Бигмак и Йонеса се спогледаха.

— Будист, Клати — търпеливо го поправи Йонеса. — Будист! Един с всичко — ще ставам будист, единен с всичко! Будистите, те са тези, дето искат да се слеят в едно с всичко! Затова пеят „аум“ и разни такива. Всичко оплеска! През целия път, докато идвахме насам, се упражняваше и пак всичко оплеска!