Тери Пратчет - Джони и бомбата

— От старата консервна фабрика са — обясни Джони. — Била е взривена по време на войната. По същото време, когато и „Парадайс Стрийт“. Там вече не правят туршии от петдесет години и повече!

— О, не! — възкликна Касандра. — Да не искаш да кажеш, че… че се намираме в град, в който не се правят туршии? Ужас! Тръпки да те побият!

— Няма нужда да се заяждаш. Просто е странно, това исках да ти кажа.

Касандра разклати буркана. После взе друг изцапан буркан корнишончета, преобърна го и той рече „пльок“.

— Значи, добре са се запазили — отбеляза тя.

— Сутринта опитах една краставичка — съобщи Джони. — Беше доста вкусна и хрупкаше. А какво ще кажеш за ТОВА?

От джоба му изскочи вестникът, в който бяха увити рибата и картофите на госпожа Тахион. Разгъна го.

— Стар вестник — посочи той. — Искам да кажа… много стар, пък не е СТАР. Целият е за Втората световна. Обаче… нито изглежда стар, нито е стар на пипане или на миризма. Той е…

— Да, да, знам, сигурно е от ония копия, които можеш да си купиш — например от рождения ти ден в рождената ти година. Баща ми ми купи такъв, за да…

— За да си завиваш риба с картофки ли? — прекъсна я Джони.

— Странно, признавам — съгласи се Касандра.

Тя се извърна и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— От ГОДИНИ чакам да ми се случи нещо такова — призна тя. — А ти?

— Като да ти падне в ръцете количката на госпожа Тахион ли?

— Опитай се да внимаваш какво ти говоря, ако обичаш.

— Извинявай.

— Не си ли се чудил понякога какво ще стане, ако в градината ти се приземи летяща чиния? Или пък намериш някакъв вълшебен предмет, чрез който можеш да пътуваш във времето? Или, да речем, някоя стара пещера, в която от хиляда години спи магьосник?

— Ами то, ако е за въпрос, аз веднъж НАМЕРИХ една стара пещера с…

— Изчела съм сума ти книги за такива работи и те са пълни с умни дечица, които само се разкарват насам-натам и викат „брей!“. Просто си се мотаят и им се случват разни ПРИКЛЮЧЕНИЯ, ей богу. Сякаш никога не са подозирали, че е възможно да им се случи нещо такова. Вечно са неподготвени. Е, аз пък СЪМ.

Джони се опита да си представи какво ли ще стане, ако някога Кърсти я отвлекат извънземни. Сигурно най-накрая всичко щеше да свърши с галактическа империя, в която моливите до един са съвсем тънко подострени и всички неизменно си носят малко фенерче за спешни случаи. Или пък щяха да направят милион нейни копия-роботи, които щяха да хвъркат из вселената, да се карат на всички да не бъдат глупави и да ги принуждават да се държат разумно.

— Очевидно става дума за нещо много странно — рече тя. — Може би мистично. Вероятно е някакъв вид машина на времето.

Точно такава си беше Кърсти. Вечно стигаше до някакво обяснение. Не си губеше времето с разни съмнения.

— На тебе не ти ли хрумна? — попита тя.

— Машина на времето? Количка за пазаруване на времето?

— Е, какво друго обяснение би съответствало на факта? Освен възможността да са я отвлекли извънземните и да са я пренесли тук със скоростта на светлината, което кой знае защо те правят доста често. Но може да има и нещо друго — сигурна съм, че и ти си се сетил. — Тя погледна часовника си. — Няма закъде да бързаме. Карай полекичка.

— Ама…

— Няма нужда да припираме.

— Ама… Тя машината на времето трябва да има святкащи лампички…

— Защо?

— Ами така ТРЯБВА.

— И за какво й са тия лампички?

Джони не смяташе да се предава.

— За да святкат! — заяви той.

— Така ли? Кой е казал, че машината на времето трябва да изглежда по точно определен начин? — скастри го Касандра с важен тон, или поне с по-важен от обичайния си тон. — Или че трябва да бъде захранвана от електричество?

— Йонеса разправя, че не бива да има машини на времето, защото всеки непрекъснато ще променя бъдещето — рече Джони.

— Виж ти! А за каква друга възможност се сещаш? Как така госпожа Тахион ти цъфва тук с тоя стар нов вестник и с всичките тия стари нови буркани краставици?

— Добре де, добре. Аз обаче не си правя скорострелно големи изводи!

Всъщност си ги правеше. И го знаеше. От самото начало. Но в начина, по който Касандра обичаше да спори, имаше нещо, което автоматично караше човека да заеме противоположна позиция.

Той махна с ръка към количката.

— Искам да кажа, наистина ли смяташ, че може просто да натисна нещо… тъй де, дръжката или торбите, или знам ли кое, и изведнъж — здрасти. Наполеон Бонапарт!

Той тупна с длан една от черните торби. Светът проблесна пред очите му.