Ектор Мало - Без дом

Като каза това с необикновена за него любезност, той започна да рови в някакво чекмедже, скоро извади оттам хартия с много печати и ми я подаде. Направих последно усилие.

— Ако разрешите — казах аз, — Матиа ще ми я преведе.

— На драго сърце.

От превода, който Матиа направи, криво-ляво разбрах, че съм роден в четвъртък, 2 август, и че съм син на Патрик Дрискол и на жена му Маргарет Грендж.

Какво друго да питам? Но Матиа не изглеждаше доволен и вечерта, когато се прибрахме в колата, той се наведе пак над ухото ми, както правеше, когато имаше да ми повери някаква тайна.

— Всичко това е прекрасно — каза ми той, — но не мога да разбера как пътуващият търговец Патрик Дрискол и жена му Маргарет Грендж са имали достатъчно пари, за да купят на детето си дантелени шапчици, елечета, обшити с дантела, и везани палтенца. Пътуващите търговци не са толкова богати.

— Именно защото са търговци, тия дрешки може да са им стрували по-евтино.

Матиа свирна и поклати глава, после пак ми пошепна на ухото:

— Искаш ли да споделя с тебе една мисъл, която не може да ми излезе от главата? Ти не си дете на мистър Дрискол, а си дете, откраднато от мистър Дрискол.

Исках да възразя, но Матиа се беше качил вече на леглото си. Ако бях на мястото на Матиа, може би и аз щях да си въобразявам като него. Но в моето положение свободните мисли, които той си позволяваше, ми бяха забранени. Ставаше дума за баща ми. За Матиа той беше мистър Дрискол, както той казваше. И когато почнех да мисля като Матиа, мъчех се да отпъдя тия мисли.

Матиа можеше да си мисли за мистър Дрискол каквото му мине през ума — за него мистър Дрискол беше чужденец, на когото той не дължеше нищо. А аз, напротив, бях задължен да почитам своя баща.

Наистина имаше странни неща в моето положение, но не бях свободен да ги разглеждам като Матиа. Матиа можеше да се съмнява. На мене това беше забранено. А когато Матиа се опитваше да сподели с мене своите съмнения, мой дълг беше да му забраня да говори.

Опитвах се да направя това. Но Матиа държеше на своето и не винаги успявах да сломя неговата упоритост.

— Удряй, ако искаш — казваше той, когато се разсърди, — но слушай.

И тогава трябваше въпреки всичко да слушам въпросите му:

— Защо Алън, Нед, Ени и Кет имат руси коси, а твоите не са руси?

— Защо всички в семейство Дрискол, с изключение на Кет, която не съзнава какво върши, се отнасят така зле с тебе като с краставо куче?

— Как тъй бедни хора са имали възможност да обличат децата си с дантели?

На всички тия „защо“, на всички тия „как“ имах само един добър отговор, а и той самият беше въпрос:

— Защо семейство Дрискол бе ме търсило, ако не бях тяхно дете? Защо бе дало пари на Барберен и на Грейт и Гели?

На това Матиа беше принуден да обясни, че не може да отговори.

Но вее пак не се признаваше победен.

— Не мога да отговоря на твоя въпрос — казваше той, — но това съвсем не означава, че греша с всички мои въпроси, на които ти самият не можеш да отговориш. Друг на мое място би открил на всяка цена защо мистър Дрискол те е търсил и с каква цел е харчил пари. Аз не мога да открия това, защото не съм хитър и не разбирам нищичко.

— Не говори така — напротив, ти си много хитър.

— Ако бях хитър, щях да ти обясня веднага това, което чувствувам, но не мога да ти обясня. Не, ти не си дете на семейство Дрискол, не си и не можеш да бъдеш. Това ще се разбере по-късно, уверен съм. Само че със своята упоритост ти си затваряш очите и забавяш тоя ден. Разбирам, че това, което наричаш почит към семейството, те спира, но не би трябвало да те сковава напълно.

— Но какво да направя?

— Да се върнем във Франция.

— Това е невъзможно.

— Защото те спира дългът към семейството ти. Но ако това семейство не е твое, какво те спира?

Такива спорове завършваха само с едно — нравеха ме по-нещастен от всеки друг път. Няма нищо по-ужасно от съмнението! И макар че не исках да се съмнявам, съмнявах се.

Този баща беше ли мой баща? Тази майка беше ли моя майка? Мое ли беше това семейство?

Страшно е да се признае, но бях много по-малко измъчван и по-малко нещастен, когато бях сам.

Кой би могъл да ми каже, когато плачех горчиво, че нямам семейство, че ще плача безутешно, когато ще имам? Откъде ще блесне светлината? Кой ще ме упъти? Ще узная ли някога истината?

Стоях пред тия въпроси, измъчван от своята безпомощност, и си казвах, че напразно ще блъскам вечно главата си в тая тъмна, непрогледна нощ о някоя стена, без да намеря изход. А трябваше да пея, да свиря игриви мелодии, да се смея и да се кривя, когато сърцето ми беше така дълбоко натъжено.