Ектор Мало - Без дом

Неделите бяха най-добрите ми дни, тъй като в неделя не се свири по лондонските улици, и тогава можех свободно да се отдам на своята скръб, като се разхождам с Матиа и Капи. Колко малко приличах тогава на детето, което бях преди няколко месеца! Една неделя, като се готвех да изляза с Матиа, баща ми ме задържа вкъщи — каза ми, че ще има нужда от мене през деня, и изпрати Матиа да се разхожда сам. Дядо ми го нямаше. Майка ми бе излязла с Кет и Ени, а братята ми тичаха по улиците. Тъй че вкъщи бяхме останали само аз и баща ми.

Стояхме около час сами, когато се похлопа на вратата. Баща ми отиде да отвори и влезе с някакъв господин, който не приличаше на обикновените му гости. Той беше действително това, което в Англия наричат джентълмен, с други думи, истински господин, изискано облечен, с надменно, но малко уморено лице. Беше около петдесетгодишен. Но най-много ме порази неговата усмивка — помръднеше ли устни, блясваха всичките му зъби, бели и остри като на младо куче. Това му беше напълно присъщо и като го гледаше, човек се питаше дали усмивка свива така устните му, или пък някакво желание да хапе.

Както говореше с баща ми на английски, той извръщаше всеки миг очи към мене, но срещнеше ли погледа ми, веднага преставаше да ме разглежда.

След като поприказваха няколко минути, той премина от английски на френски — говореше свободно и почти без чуждо произношение.

— Това ли е момчето, за което ми говорехте? — попита той баща ми, като ме посочи с пръст. — Изглежда здраво.

— Отговаряй — рече баща ми.

— Здрав ли сте? — запита ме джентълменът.

— Да, господине.

— Никога ли не сте боледували?

— Имах белодробно възпаление.

— Аха! И как се разболяхте?

— Спах една нощ в снега, при страшен студ. Господарят ми, който беше с мене, умря от студ. Аз пък се отървах с едно белодробно възпаление.

— Отдавна ли беше това?

— Преди три години.

— А оттогава тая болест не се ли е обаждала?

— Не.

— Не чувствувате ли умора, слабост, не се ли потите нощем?

— Не, никога. Изморявам се, когато ходя много, но не се разболявам от това.

— И понасяте леко умората?

— Налага се.

Той стана и дойде до мене. Попипа ми ръката, после сложи длан на сърцето ми и накрая опря глава на гърба и гърдите ми, като ми каза да дишам дълбоко, сякаш съм тичал. Накара ме и да кашлям. После ме гледа внимателно и доста продължително в лицето и тогава ми дойде наум, че навярно обича да хапе, толкова страшна беше усмивката му.

Без да ми каже нито дума, той продължи да разговаря с баща ми на английски, после след няколко минути и двамата излязоха не през вратата към улицата, а към заслона.

Като останах сам, се питах какво означаваха въпросите на тоя джентълмен. Дали не искаше да ме вземе да му прислужвам? Но в такъв случай трябваше да се разделя с Матиа и с Капи! И после, аз бях решил твърдо да не ставам слуга на никого, нито на тоя джентълмен, който не ми харесваше, нито на някой друг, който би ми харесал.

След малко баща ми се върна. Каза ми, че има да излиза и няма да съм му нужен, както е предполагал, и че ако искам, мога да отида да се разходя. Никак не ми се искаше, но какво да правя в тая тъжна къща? По-добре да се поразходя, отколкото да остана и да скучая.

Валеше дъжд и влязох в колата, за да си взема кожуха. Много се изненадах, като видях там Матиа! Щях да му заговоря, но той затисна с ръка устата ми, после пошепна:

— Отвори вратата на заслона. Ще изляза тихичко след тебе. Не бива да знаят, че съм бил в колата.

Едва когато излязохме на улицата, Матиа се реши да заговори.

— Знаеш ли кой е господинът, който беше преди малко с баща ти? — ми каза той — Господин Джеймс Милиган, чичото на твоя приятел Артур.

Спрях се вцепенен сред улицата. Той ме хвана под ръка и както вървяхме, продължи:

— Дотегна ми да се разхождам сам-самичък по тъжните улици в тая тъжна неделя, прибрах се да поспя и легнах в леглото си, но не заспах. Баща ти, придружен от някакъв джентълмен, влезе под заслона и без да искам, чух разговора им. „Здрав като канара — каза джентълменът. — Всеки друг на негово място би умрял, а той се е отървал с едно белодробно възпаление!“ Тогава, като предположих, че става дума за тебе, се ослушах, но веднага заговориха за друго. „Как е племенникът ви?“ — запита баща ти. „По-добре, и този път се отърва. Преди три месеца всички лекари казваха, че ще умре. Неговата скъпа майка пак го спаси със своите грижи. О, добра майка е госпожа Милиган!“ Представяш си как наострих уши при това име! „Тогава, щом племенникът ви е по-добре — продължи баща ти, — всички мерки, които взимате, са излишни.“ „Засега може би — отвърна господинът, — но не мога да допусна, че Артур ще живее. Това ще бъде чудо, а чудеса не стават вече на тоя свят. В деня на неговата смърт трябва да бъда предпазен от всякаква изненада и единственият наследник да бъда аз, Джеймс Милиган.“ „Бъдете спокоен — заяви баща ти, — така ще бъде, вярвайте ми.“ „Разчитам на вас“ — каза джентълменът. И добави няколко думи, които не разбрах добре, но превеждам горе-долу, въпреки че изглеждат без смисъл: „Тогава ще видим какво ще правим“. И излезе.