Ектор Мало - Без дом

Разбирах много добре. Изгубих за миг дъха си. Те бяха направили крадец от Капи, от добрия, честния Капи!

— Да се прибираме — казах на Матиа — и дръж Капи за връвчицата.

Матиа не ми продума нито дума и се прибрахме в „Двора на червения лъв“, като вървяхме бързо. Бащата, майката и децата седяха около масата и сгъваха платове. Хвърлих чорапите на масата — Алън и Нед се разсмяха.

— Ето един чифт чорапи — казах аз, — които Капи току-що открадна, защото са направили от Капи крадец. Мисля, че това е било на шега.

Треперех, като казвах тия думи, но никога не се бях чувствувал толкова смел.

— А ако не е на шега — попита баща ми, — какво би направил, моля?

— Бих вързал въже на шията на Капи и макар че го обичам много, бих го удавил в Темза. Не искам Капи да стане крадец, както не искам и аз самият да стана такъв. И ако зная, че това ще се случи някой ден, бих се удавил заедно с него още сега.

Баща ми ме погледна право в лицето и замахна от гняв, сякаш да ме убие. Очите му горяха, но аз не сведох поглед. Малко по малко сгърченото му лице се отпусна.

— Имаш право да мислиш, че е било на шега — рече той. — И за да не се повтаря вече това, отсега нататък Капи ще излиза само с тебе.

На всичките ми опити да се сближа с тях братята ми Алън и Нед отвръщаха винаги със злобна ненавист и посрещаха зле всичко, което исках да направя за тях. Явно те не ме смятаха за свой брат.

След случката е Капи нашите отношения станаха съвсем ясни и аз им заявих не с думи, защото не можех да говоря свободно английски, а с бързи и изразителни движения, където главната роля изиграха юмруците ми, че ако се опитат да направят и най-малкото зло на Капи, аз ще го защитя или ще отмъстя за него. Като нямах братя, исках да имам сестри. Но Ени, голямата дъщеря, не проявяваше към мене по-добри чувства от братята си. И тя посрещна зле опитите ми да се сближа с нея и не минаваше ден да не ми създаде някоя неприятност, както тя умееше, и трябва да призная, че беше много изобретателна.

Отблъснат от Алън и Нед, отблъснат от Ени, оставаше ми само малката Кет, която, едва тригодишна, беше много малка, за да се сдружава с братята си и сестрите си. И тя ми позволи да я галя, първо, защото карах Капи да й изпълнява някои номера, а по-късно, когато ми върнаха Капи, защото й носех бонбони, сладки и портокали, които децата ни поднасяха важно на представленията, като казваха:

— За кучето.

Да се дават портокали на куче, не е може би много разумно, но аз ги приемах с признателност, тъй като те ми позволяваха да печеля благоволението на мис Кет.

И така от цялото ми семейство — семейството, към което чувствувах такава сърдечна обич, когато стъпих на английския бряг — само малката Кет ми позволяваше да я обичам. Дядо ми продължаваше да съска яростно към мене, когато се приближех до него, баща ми говореше с мене само вечер, когато искаше да му предам парите, които бяхме спечелили, майка ми най-често не беше на себе си, Алън, Нед и Ени ме презираха. Единствена Кет ми позволяваше да я галя, а това не беше ли само защото джобовете ми бяха пълни? Какво падение!

И в своята скръб, макар че най-напред отблъснах предположенията на Матиа, понякога сам си казвах, че ако наистина бях дете от това семейство, нямаше да се отнасят към мене така безжалостно, още повече че с нищо не бях заслужил това равнодушие или грубото отношение.

Когато ме виждаше обзет от тия тъжни мисли, Матиа се сещаше много добре коя е причината и ми казваше, сякаш говореше сам на себе си.

— Любопитен съм да видя какво ще ти отговори мама Барберен.

За да получа това писмо, което щеше да ми бъде изпратено „до поискване“, трябваше да изменим: всекидневния си път и вместо да отидем до „Холборн“ през „Уест Смит Филд“, слизахме до пощата. Доста време бихме напразно тоя път. Но в края на краищата очакваното с такова нетърпение писмо ни бе връчено. Главната поща не беше никак удобно място за четене. Тръгнахме по алеята в една съседна уличка — това ми даде възможност да се поуспокоя — и там най-после можах да отворя писмото на мама Барберен. С други думи, писмото, което тя бе накарала да й напише Шаваноненият свещеник.

„Драги Реми,

Много съм изненадана и ми е много неприятно тава, което научих от писмото ти, тъй като според думите на моя беден Бариерен, които той ми повтаряше непрестанно както след като те намери на «Авеню дьо Бретьой», тъй и след като разговаря с лицето, което те търсеше, мислех, че родителите ти са богати и дори много заможни хора.