Ектор Мало - Без дом

— Стига приказки — прекъсна ме баща ми. — Когато кажа нещо, трябва да се изпълнява, и то веднага, такъв е редът вкъщи. Трябва да се съобразяваш с него и ти както всички други.

Нямаше какво да възразя и замълчах. Но тайничко си помислих, че прекрасните ми мечти се оказаха печални и за Капи, както за мен. Щяха да ни разделят! Каква мъка и за двама ни!

Прибрахме се в колата, за да си легнем. Но тая вечер баща ми не ни затвори.

Когато си лягах, Матиа, който се събличаше по-бавно от мене, се наведе над ухото ми и ми пошепна със сподавен глас.

— Виждаш — рече той, — че този, когото наричаш свой баща, иска да му работят не само децата, но и кучетата. Това не ти ли отваря най-после очите? Утре ще пишеш на мама Барберен.

Но на следния ден трябваше да поучавам Капи. Прегърнах го и нежно, като го целувах често по коса, му обясних какво искам от него. Бедното куче, как ме гледаше, как ме слушаше! Когато подадох връвчицата му на Алеи, продължих да му обяснявам и то беше толкова умно, така послушно, че тръгна след двамата ми братя натъжено, но без да се противи.

А мене и Матиа баща ми поиска сам да ни заведе в един квартал, където имало изгледи да спечелим повече пари, и ние пресякохме целия Лондон, за да стигнем в една част на града, дето имаше само хубави къщи със сводове и колони на величествени улици, оградени с градини. По тия великолепни улици с широки тротоари не се срещаха вече бедни хорица, облечени в дрипи и с изпити лица, а само красиви госпожи с ярки дрехи, коли, които блестяха като огледала, прекрасни коне, карани от едри и дебели кочияши с напудрени коси. Прибрахме се късно в „Двора на червения лъв“, тъй като „Уест Енд“ е далеч от „Бетнал Грийн“, и е радост видях Капи, много кален, но в добро настроение.

Толкова бях доволен, като го видях, че след като го изтрих хубаво със суха слама, го увих в кожуха си и го сложих в моето легло. Кой беше по-щастлив — той или аз? Трудно можеше да се каже.

Така продължи няколко дена. Тръгвахме сутрин и се връщахме чак вечерта, след като изсвирвахме репертоара си ту в един, ту в друг квартал, докато Капи отиваше да дава представления под ръководството на Алън и Нед. Но една вечер баща ми каза, че на другия ден мога да взема Капи със себе си, тъй като Алън и Нед щели да останат вкъщи. Аз и Матиа бяхме много доволни и решихме да спечелим с Капи колкото е възможно повече пари, та занапред постоянно да ни го дават. Ставаше дума да си възвърнем Капи и двамата нямаше да пожалим сили за това.

И тъй, сутринта го натъкмихме както трябва и след закуската тръгнахме на път за квартала, където опитът ни беше показал, че „почитаемата публика развързва най-лесно кесията си“. За тая цел трябваше да прекосим целия Лондон, от изток на запад, през „Олд стрийт“, „Холборн“ и „Оксфорд стрийт“.

За нещастие от два дни мъглата не се беше дигнала и пречеше на успеха на нашето начинание. Небето или това, което се смята за небе в Лондон, беше облак златножълти пари, а по улиците се носеше някакъв синкав дим, който позволяваше да се види само на няколко крачки. Хора имаше малко, а тези, които биха ни слушали зад прозорците, нямаше да видят Капи. Лоши условия за добър сбор! И Матиа ругаеше мъглата, тая проклета fog, без да подозира каква услуга щеше да направи тя след малко и на трима ни.

Вървяхме бързо, а Капи тичаше по петите ни — задържах го, като му отправях от време на време по някоя и друга дума, което за него струваше повече и от най-здравата верига — и стигнахме „Холборн“, една от най-оживените търговски улици в Лондон. Изведнъж забелязах, че Капи го няма вече след нас. Къде беше отишъл? Чудно нещо! Спрях се, да го дочакам, като застанах в дъното на една алея, и му свирнах тихо, тъй като не можехме да виждаме надалеч. Бях вече неспокоен, боях се да не са ни го откраднали, когато той дотича, като държеше в муцуната си чифт вълнени чорапи и въртеше опашка. Постави предните си лапи върху мене и ми подаде чорапите, като ми казваше да ги взема. Изглеждаше много горд, както когато изпълняваше сполучливо някой от най-трудните си номера, и очакваше моята похвала. Това стана за няколко секунди и аз стоях изумен, когато изведнъж Матиа взе чорапите с едната си ръка, а с другата ме повлече в алеята.

— Да вървим бързо — рече той, — но без да тичаме.

Едва след няколко минути ми обясни това бягство.

— И аз като тебе стоях и се питах откъде са тия чорапи, когато чух един мъж да казва: „Къде е крадецът?“ Крадецът беше Капи, разбираш, нали? Ако нямаше мъгла, щяхме да бъдем арестувани като крадци.