Ектор Мало - Без дом

— Да излезем — казах аз на Матиа.

Два-три часа се разхождахме недалеч от „Двора на червения лъв“ — не смеехме да се отдалечим, за да не се загубим. И през деня „Бетнал Грийн“ ми се стори още по-ужасен от снощи, в тъмното. Навсякъде, в къщите и сред хората, тегнеше най-печална нищета. Аз и Матиа гледахме, без да продумаме.

Свърнахме обратно, стигнахме единия край на двора и се прибрахме вкъщи.

Майка ми беше излязла от стаята си. Съзрях я още от вратата, опряла глава на масата. Помислих, че е болна, и се спуснах към нея, за да я целуна, тъй като не можех да разговарям с нея.

Прегърнах я. Тя дигна глава, която се люшкаше, после ме погледна, но положително, без да ме вижда. Тогава усетих миризма на хвойнова ракия, която се носеше от топлия й дъх. Отдръпнах се. Тя отпусна глава върху двете си ръце, проснати на масата.

— Джин — рече дядо ми, погледна ухилен и добави няколко думи, които не разбрах. Вцепених се, сякаш бях загубил съзнание. После, след няколко секунди, погледнах Матиа, който също ме гледаше с насълзени очи. Направих му знак и пак излязохме.

Доста време вървяхме един до друг, като се държахме за ръце, без да продумаме, и вървяхме право пред себе си, без да знаем къде отиваме.

— Къде смяташ да отидем? — запита ме малко разтревожен Матиа.

— Не зная, където ще можем да си поприказваме. Имам да ти говоря, а тук на улицата не мога.

И наистина през скитническия си живот по поля и гори бях свикнал в школата на Виталис да не говоря никога нищо важно, когато се намирахме на градска или селска улица — обезпокояван от минувачите, губех веднага нишката на мислите си. А исках да говоря с Матиа сериозно, като знаех много добре какво ще му кажа.

Когато Матиа ми задаваше тоя въпрос, излязохме на улица, по-широка от уличките, по които се движехме, и ми се стори, че в дъното й се зеленеят дървета. Там беше може би полето. Тръгнахме нататък. Не беше полето, а огромен парк с обширна зелена морава, осеяна тук-таме с млади китни дървета. Можехме да си говорим до насита. Бях взел твърдо решение и знаех какво трябва да му кажа.

— Знаеш, че те обичам, мили Матиа — казах аз на другаря си, веднага щом седнахме в едно закътано и уединено местенце, — знаеш също, че от обич те накарах да дойдеш с мене при родителите ми. И няма да се усъмниш в моето приятелство, каквото и да поискам от тебе, нали?

— Колко си глупав! — отвърна той, като направи усилие да се усмихне.

— Смееш се, за да не заплача, но това няма значение. Пред кого мога да си поплача, ако не пред тебе?

И като се хвърлих в прегръдките на Матиа, се облях в сълзи. Никога не бях се чувствувал толкова нещастен, когато бях сам, загубен сред тоя грамаден свят. След като си поплаках дълго, опитах се да се успокоя — не бях довел Матиа в тоя парк, за да го накарам да ме съжалява, не го бях довел заради себе си, а заради него.

— Матиа — казах му аз, — трябва да заминеш, трябва да се върнеш във Франция.

— Да се разделя с тебе? Никога!

— Знаех предварително много добре, че така ще ми отговориш, и съм щастлив, много съм щастлив, уверявам те, от думите ти, че никога няма да се разделиш с мене. Но трябва да се разделим, трябва да се върнеш във Франция, в Италия, където искаш, все едно, стига само да не останеш в Англия.

— Кажи, къде искаш да отидеш? Къде да отидем двамата?

— Къде? Но аз трябва да остана тук, в Лондон, при семейството си. Мой дълг е да живея при родителите си! Вземи колкото пари ни остават и тръгвай.

— Не говори така, Реми. Ако някой трябва да замине, ти трябва да направиш това, а не аз.

— Защо?

— Защото…

Той не довърши и отвърна очи от въпросителния ми поглед.

— Матиа, отговори ми съвсем искрено, открито, без да ме щадиш, без страх. Ти не спеше тая нощ? Ти видя, нали?

Той не дигна очи, а пошепна глухо:

— Не спях.

— Какво видя?

— Всичко.

— И разбра, нали?

— Тези, които продаваха стоката, не я бяха купили. Баща ти ги наруга, че са похлопали на вратата на заслона, а не на къщата, те отвърнаха, че ги дебнели bob, тоест полицаи.

— Ето, виждаш ли, че трябва да заминеш — казах аз.

— Ако аз трябва да замина, трябва да заминеш и ти. И за двамата ни е еднакво потребно.

— Когато поисках да дойдеш с мене, вярвах според думите на мама Барберен и според собствените си мечти, че семейството ми ще има възможност да изучи и двама ни и че няма да се разделим. Но излезе друго. Мечтите си останаха… мечти. Тъй че трябва да се разделим.

— Никога!

— Изслушай ме добре, разбери ме и не ме огорчавай повече. Ако в Париж бяхме срещнали Гарофоли и ако той те беше прибрал, нямаше да искаш да остана с тебе, нали, и щеше да ми кажеш същото, което ти казвам аз сега.