Ектор Мало: Малкият моряк

Не бива от настоящия ми живот да се заключава, че щастието е било моя орисница. Наистина моите прадеди, ако това не звучи самомнително, са били моряци. Баща ми беше последният от всичките единадесет деца и дядо ми не много лесно е отгледал семейството си, защото при този занаят още повече, отколкото при другите, печалбата никак не съответства на труда: умората и опасността са сигурни, но малкото пари — случайност.

На осемнадесетгодишна възраст баща ми бил взет на морска служба с един от онези набори, които дават възможност на всички моряци да служат на държавата в продължение на тридесет и две години — от осемнадесет до петдесетгодишна възраст. Той заминал, без да знае нито да чете, нито да пише. Станал първи боцман — най-високата степен, до която стигат тези, които никак не са посещавали училище.

Нашето село Порт Дийо е в близост с английските острови и държавата постоянно държи там един военен катер, чиято задача е да пречи на хората от Жерсей да идват и да ни взимат рибата като същевременно задължава нашите моряци да съблюдават правилата за риболов. Именно на този катер бил изпратен баща ми да продължи службата си. Това било един вид благоволение, защото човек винаги е щастлив да се завърне в родното място, колкото и силно да е привикнал с мисълта, че корабът е неговото отечество.

Петнадесет месеца след завръщането му аз съм се появил на бял свят и тъй като това се случило през март, в петък, при новолуние, било предсказано, че ще имам приключения, че ще пътувам по море и че бих бил много нещастен, ако влиянието на луната не противодейства на петъка. Приключения съм имал и точно за тях искам да ви разкажа. Пътувания по море също съм правил, а колкото до борбата на двете влияния, тя беше оспорвана и вие ще кажете в края на моя разказ кое от тях е надделяло.

Да ми се предскажат приключения и пътешествия, значеше да бъде признато, че наистина съм потомък на рода си, защото всички Калбри, от баща на син, са били моряци и дори ако преданието казва истината, те са били такива още по времето на Троянската война. Разбира се, не ние си приписваме този произход, а учени, които твърдят, че в Порт Дийо има стотина семейства, именно моряшките, произхождащи от една колония финикийци.

Така или иначе, сигурно е, че с нашите черни очи, тъмен цвят и тънък нос ние нямаме нищо от нормандския или бретонския тип, че нашите лодки за риболов възпроизвеждат точно кораба на Одисей, такъв, какъвто ни го рисува Омир: само една мачта с четириъгълно платно. Това корабно снаряжение, срещано много често в Архипелага, е единствено в Ламанша.

Собствените ни спомени обаче не стигаха толкова далеч, а разнообразието им ги правеше доста объркани. Когато се говореше за някой роднина, историята никак не се променяше: още от дете тръгнал по море и по море или отвъд морета, при народи, чиито имена мъчно се помнят, той загинал при корабокрушение, в битка или на английските понтони. В гробището често се срещаха кръстове с имена на момичета или на вдовици и рядко с име на момче или на мъж. Мъжете не умираха на село. Впрочем, както всички семейства, и ние си имахме герои: един от тях беше дядо ми по майка, който бил другар на Сюркуф, а другият беше големият ми чичо Флои. Едва почнал да разбирам какво се говори около мене, аз чувах името му по десет пъти на ден. Той служил при един индийски цар, който притежавал слонове, командвал войски срещу англичаните и имал сребърна ръка. Слонове, сребърна ръка — това не беше сън.

Вродената у всички Калбри нужда от приключения накарала баща ми да предприеме ново пътуване по море няколко години след женитбата му. Той можел да остане като помощник-капитан на едно от тези двустожерни корабчета, които тръгват всяка пролет на риболов в Исландия, но татко беше роден за държавна служба и я обичаше.

Не си спомням заминаването му. Единствените ми спомени от това време са свързани с дните, в които имаше буря, с неспокойните нощи и с часовете, които прекарвах пред пощенската станция.

Колко пъти нощем майка ми ме е карала да се моля пред запалената от нея свещ! Бурята в Порт Дийо беше за нас буря навред и ни се струваше, че вятърът, който клати нашата къща, разтърсва същевременно и кораба на баща ми. Понякога той духаше така силно, че трябваше да ставаме и да завързваме прозорците, защото нашата къща беше къща на бедни хора. Макар да бе заслонена от една издигнатина на стръмния морски бряг и от един руф, който някога бил салон на тримачтов кораб, претърпял крушение, тя едва устояваше на бурите при равноденствие.