Ектор Мало - Малкият моряк

— Ето че вдигна сигналното знаме — каза капитан Уел, който имаше далекоглед. — Това е корабът на братя Лейо.

Братя Лейо бяха най-богатите притежатели на кораби в нашия край.

— Искат кормчия.

— О, да, кормчия! Но ако може да се излезе! Това бе казано от чичо Узар, който беше именно кормчия. Там бяха само хора от занаята и затова никой не възрази. Всички знаеха добре, че той има право и че беше невъзможно да се излезе в морето.

В същия миг видяхме да идва откъм селото по-старият от братята Лейо. Сигурно не знаеше каква е силата на вятъра, защото, едва отминал ъгъла на последната къща, той се завъртя около себе си и беше отхвърлен на улицата като вързоп дрипи. Залитайки, въртейки се, като се бореше с вятъра, той стигна до мястото, дето се бяхме подслонили.

Веднага се разбра, че корабът е негов. Пътувал за първи път и не бил застрахован.

— Двадесет су на тон, ако отидете — каза господин Лейо, дърпайки чичо Узар за дрехата.

— За да отидем да го търсим, би трябвало първо да излезем в морето — отговори той.

Вълните прескачаха вълнолома, вятърът беше станал като огромна метла, която отнасяше със себе си пяната на вълните, водораслите, пясъка, керемидите от караулната. Изтърбушените облаци се свличаха чак в морето, сапунената му белота ги правеше още по-черни. Когато от двумачтовия кораб видяха, че кормчия не излиза, обърнаха кораба настрани, та докато чакат, да избегнат вълните, ако това беше възможно.

Но ако стояха все така или влезеха в пристанището без кормчия, корабокрушението ставаше неизбежно.

От селото прииждаха хора.

Господин Лейо не преставаше да вика:

— Двадесет су на тон, четиридесет су!

— Всички сте едни и същи! Плувате, когато няма нужда.

Никой не отговори. Той се разяри.

— Не сте способни за нищо! Това са триста хиляди франка загуба. Страхливци!

Баща ми излезе напред:

— Дайте ми кораб, аз отивам.

— Калбри, ти си смел човек.

— Щом отива Калбри, аз също ще отида — каза чичо Узар.

— Двадесет су на тон, не се отричам — извика господин Лейо.

— Нищо — каза чичо Узар, — не го правя за вас, но ако аз остана там и моята бабичка ви поиска две су в неделя, не й отказвайте.

— Калбри — каза господин Лейо, — ще осиновя момчето ти.

— Остави това, трябва ни лодката на Госом. Тази лодка, която наричаха „Сен Жан“, беше прочута по целия бряг с това, че платната й издържаха при всякакво време.

— Добре — каза Госом, — давам я на Калбри и той трябва да ми я върне обратно.

Освен баща ми и кормчията, необходим беше и трети моряк. Яви се един наш братовчед. Тогава баща ми ме прегърна и с глас, който още помня, каза, целувайки ме:

— Нищо не се знае, ще кажеш на майка си, че я прегръщам.

„Сен Жан“ заобикаляше насипа. Щом го видя, двумачтовият кораб промени пътя си и се отправи с пълен ход към фара. След няколко минути те се срещнаха. Лодката мина под стожера на големия кораб и почти веднага се завъртя около себе си. Бяха вече един до друг.

— Въжето няма да издържи — каза нечий глас. — И да издържи, никога не ще могат да стигнат брега покрай двумачтовия кораб.

Наистина изглеждаше невъзможно „Сен Жан“ да приближи достатъчно кораба, та да позволи на чичо Узар да се покачи. Или „Сен Жан“ трябваше да бъде смазана, или чичо Узар трябваше да падне в морето.

Застанали един до друг, понесени от бурята, тласкани от една и съща вълна, корабът и лодката се приближаваха. Когато предният стожер се потапяше, виждаше се как палубата се изправя и екипажът, неспособен да се държи на крака, се вкопчваше, където може.

— Качвай се, качвай се! — викаше господин Лейо.

Три или четири пъти вече чичо Узар се беше опитал да се прехвърли. Най-после корабът рязко зави към „Сен Жан“ и когато вълната, която го беше повдигнала, се сниши, кормчията вече се вкопчваше за борда му върху стожерното въже.

Корабът се движеше бързо, като самата буря, а от платната му беше останало толкова, колкото да може да се управлява. Въпреки че морето изглеждаше утихнало, той се клатеше нашир и надлъж, бясно се спускаше от една страна на друга, като че ли щеше да се обърне. При едно такова сътресение се видя, че от платната бяха останали само дрипи. Марсовото платно беше отнесено и тъй като нямаше вече опорна точка за управление, корабът тръгна обратно, а беше едва на двеста или триста метра от входа. Един и същ вик се изтръгна от всички гърла.

„Сен Жан“, на борда, на който бяха останали баща ми и братовчед ми, следваше двумачтовия кораб на кратко разстояние и аз гледах по-скоро лодката, отколкото кораба. Когато я потърсих след влизането на кораба в пристанището, не я видях. После веднага я забелязах извън вълнолома. Притисната от маневрирането на големия кораб, тя беше пропуснала твърде тесния проход и сега бягаше към един малък залив надясно от вълнолома, където обикновено в дни на буря морето биваше малко по-спокойно. Но този ден и там, както навсякъде, догдето стигаше погледът, то беснееше и беше съвършено невъзможно да се преодолее вятърът, за да се доближи брегът. Платното беше отвлечено. Тогава от лодката пуснаха котва и обърнаха нос срещу вълните, които се нахвърлиха стремително от морската шир. Между нея и брега се изправяше цяла редица скали, които водата щеше да покрие не по-рано от половин час. Дали щеше да издържи котвата?