Ектор Мало - Без дом

Вместо да отговори, Матиа показа белите си зъби.

— Е, да сядаме тогава на масата — каза баща ми.

Но преди да седне, той притегли креслото на дядо ми до масата. После, като седна и той самият с гръб към огъня, наряза месото и поднесе на всеки по голям резен с картофи. Макар че не бях възпитан според правилата на вежливостта, или по-скоро, да си призная истината, макар че изобщо не бях възпитаван, забелязах, че братята ми и голямата ми сестра ядат повече с пръсти — топяха ги в соса и ги облизваха, а баща ми и майка ми сякаш не виждаха това. Дядо ми пък гледаше само в чинията си и единствената ръка, с която можеше да си служи, се движеше непрестанно от чинията до устата му. Изпуснеше ли някое парче от треперещите си пръсти, моите братя му се присмиваха.

Като се навечеряхме, мислех, че ще прекараме вечерта край огъня, но баща ми каза, че очаква приятели и че трябва да си легнем. После взе свещ и ни заведе под един заслон до самата стая, където вечеряхме. Там имаше две големи коли от ония, с които обикалят обикновено пътуващите търговци. Той отвори вратата на едната кола и видяхме, че вътре има две легла едно над друго.

— Ето леглата ви — каза той. — Приятни сънища.

Така бях приет в своето семейство — в семейство Дрискол.

Като си отиваше, баща ми ни остави свещта, но затвори отвън вратата на нашата кола. Трябваше значи да си лягаме. И побързахме да си легнем, без да си побъбрим, както правехме всяка вечер, и без да споделим впечатленията си от тоя толкова запълнен ден.

— Лека нощ, Реми — каза Матиа.

— Лека нощ, Матиа.

На Матиа не му се приказваше, както не ми се приказваше и на мене, и бях щастлив от неговото мълчание.

Но да не ги се приказва, не значи да ти се спи. Духнах свещта, но не можах да затворя очи и започвах да мисля за всичко, което се беше случило, като се въртях и обръщах ту на едната, ту на другата страна в тясното си легло. Както си мислех, чух, че и Матиа, който заемаше леглото над мене, се върти и се обръща, което показваше, че и той като мене не спи.

— Не спиш ли? — попитах шепнешком.

— Не, още не спя.

— Да не ти е лошо?

— Не, благодаря, напротив, много ми е добре. Само че всичко се върти около мене, сякаш съм още в морето, и колата се издига и потъва, като се търкаля на всички страни.

Само морската болест ли пречеше на Матиа да заспи? Не го ли държаха буден същите мисли, които вълнуваха и мене? Той много ме обичаше и бяхме така тясно свързани по сърце и душа, че и той чувствуваше това, което чувствувах аз самият.

Сън не ме ловеше и с течение на времето необяснимият страх, който ме потискаше, растеше. В самото начало не съзнавах добре кое от всички тия чувства, които се блъскаха бурно и се смесваха в моята глава, преобладаваше у мене. Но сега разбрах, че беше страхът. Страх от какво? Не знаех, но ме беше страх. Не се боях, че лежа в тая кола сред окаяния квартал Бетнал Грийн. Колко пъти през скитническия си живот бях прекарвал нощи, без да имам подслон, както в тоя миг! Съзнавах, че не ме грози никаква опасност, и все пак бях ужасен. Колкото повече се противопоставях на тоя страх, толкова по-неспокоен ставах.

Часовете летяха един след друг, без да мога да определя кое време е, тъй като наоколо не се чуваше да бие никакъв часовник. Изведнъж чух доста силно тропане на вратата на заслона, която излизаше на друга улица, а не в „Двора на червения лъв“. После, след няколко равномерни почуквания, светлина проникна в нашата кола.

Изненадан, аз се огледах бързо наоколо, докато Капи, който спеше край леглото ми, се събуди и изръмжа. Тогава видях, че светлината проникваше през едно прозорче на тая стена на колата, където бяха леглата ни и което не бях забелязал, когато си лягахме, защото от вътрешната му страна имаше завеса. Едната половина на това прозорче беше до леглото на Матиа, а другата половина до моето. Не исках Капи да събуди цялата къща и хванах муцуната му с ръка, после погледнах навън.

Баща ми влезе под заслона и отвори бързо и безшумно вратата към улицата. После я затвори по същия начин след влизането на двама мъже с тежки бали на раменете си.

Тогава той сложи пръст на устните си, а с другата ръка, в която държеше фенер, посочи колата, където бяхме легнали. Това означаваше, че не бива да дигат шум, за да не ни събудят.

Това внимание ме трогна и померих да му извикам, че няма защо да се безпокоят за мене, тъй като не спях. Но щях да събудя Матиа, който навярно спеше спокойно, и не се обадих. Баща ми помогна на двамата мъже да свалят балите, после изчезна за миг и се върна скоро с майка ми. Докато го нямаше, мъжете развързаха балите. Едната беше пълна с платове, а в другата имаше разни плетени фланелки, гащи, чорапи, ръкавици.