Ектор Мало - Без дом

Първата ми мисъл, като чух тоя разказ, бе да се върна вкъщи и да попитам баща си къде живее господин Милиган, за да получа сведения за Артур и майка му. Но почти веднага разбрах, че това е лудост. Не биваше да искам сведения за племенника от човек, който с нетърпение очакваше смъртта на своя племенник. И после, разумно ли беше, от друга страна, да предупреждавам господин Милиган, че е бил подслушван?

Артур беше жив и се чувствуваше по-добре. Засега тая добра вест беше много радостна за мене.

Говорехме вече само за Артур, за госпожа Милиган и за господин Джеймс Милиган. Къде бяха Артур и майка му? Къде бихме могли да ги търсим и да ги намерим?

Посещението на господин Джеймс Милиган ни навя една мисъл и ни внуши един план, чийто успех ни изглеждаше сигурен: Щом като господин Джеймс Милиган беше идвал веднъж в „Двора на червения лъв“, навярно щеше да дойде и втори, и трети път — нали имаше някаква работа с моя баща? Тогава, като си тръгне, Матиа, когото той не познаваше, ще го проследи и ще узнае къде живее, ще разпитаме слугите му и от техните сведения ще разберем може би къде се намира Артур.

Защо не? Това ни изглеждаше напълно възможно за нашето въображение.

Този хубав план имаше не само предимството, че ще ми даде възможност да открия някой ден къде се намира Артур, а имаше и друго предимство, което ме избавяше засега от безпокойство.

След случката с Капи и писмото на мама Барберен Матиа не преставаше да ми повтаря: „Да се върнем във Франция“. Това беше припев, който той пееше всеки ден на нов глас. На неговия припев отговарях с друг — и той беше винаги един и същ: „Не бива да напускам семейството си“. Но ние не се разбирахме по тоя въпрос за дълга и следваха безплодни спорове, тъй като всеки от нас държеше на своето: „Трябва да заминем“. — „Трябва да остана.“ Когато към моето вечно „Трябва да остана“ добавях: „за да намеря Артур“, Матиа нямаше вече какво да възрази. Не можеше да се обяви срещу Артур — нали госпожа Милиган трябваше да бъде предупредена за намеренията на нейния девер?

Ако трябваше да чакаме господин Джеймс Милиган, като излизаме от сутрин до вечер, както правехме, откакто бяхме пристигнали в Лондон, нямаше да бъде много разумно. Но наближаваше времето, когато, вместо да ходим да свирим през деня, щяхме да свирим през нощта, тъй като коледните концерти стават около полунощ. Тогава, като си стоим вкъщи през деня, един от нас щеше да си отваря очите на четири и навярно щяхме да издебнем чичото на Артур.

— Да знаеш как ми се иска да намериш госпожа Милиган! — каза ми един ден Матиа.

— А защо?

Той се колеба доста дълго.

— Защото е била много добра към тебе.

После добави:

— И защото може да ти помогне да намериш родителите си.

— Матиа!

— Не искаш да говоря така. Уверявам те, че не съм виновен, но не мога да допусна нито за миг, че принадлежиш към семейство Дрискол. Погледни всички членове на това семейство и хвърли поглед и върху себе си. Не говоря само за конопените коси. Имаш ли движението на ръката на дядо си и неговата лъжлива усмивка? Ако не бях син на баща си, щях ли да свиря на корнет, на кларнет, на тромбон и на кой да е друг инструмент, без да съм учил? Баща ми беше музикант, и аз съм музикант. Това е напълно естествено. А за тебе напълно естествено е ти да си джентълмен и ще бъдеш такъв, когато намерим госпожа Милиган.

— Как така?

— Имам си нещо наум.

— Ще ми кажеш ли какво?

— О, не!

— Защо?

— Защото, ако излезе глупаво…

— Е?

— Ще бъде много глупаво, ако не излезе истина. Не бива да ни радват мечтите, които няма да се сбъднат. Опитът със зеленината на красивия „Бетнал“ би трябвало да ни поучи. Виждали сме хубави зелени ливади, които в действителност са били тинести блата!

Не настоявах, тъй като и аз си имах нещо на ума.

Вярно, че то беше много смътно, неопределено, колебливо, много по-глупаво, мислех си, от това на Матиа, но тъкмо затова не смеех да настоявам приятелят ми да сподели с мене тайната си. Какво бих отговорил, ако беше същата, която се въртеше неясна като сън в моя ум? Не бих имал смелостта да я разглеждам с него, когато аз самият не смеех да я изразя.

Трябваше, само да се чака и ние чакахме.

През това време продължавахме да обикаляме Лондон, тъй като ние не бяхме от ония привилегировани музиканти, които си имат свой квартал и своя публика. Ние бяхме много малки и много неопитни, за да се установим така, като господари, и трябваше да отстъпваме мястото си на тези, които умееха да защитят правото си на собственост с доводи; на които бяхме безсилни да се противопоставим.